then i heard your heart beating, you were in the darkness too; so i stayed in the darkness with you (maeve&dante)

Студената вода сковаваше кръвта във вените ми и вледеняваше кожата ми, но бе единственият избор, с който разполагах. Имах чувството, че малки стружки лед се движеха по артериите ми – превръщаха сърцето ми в айсберг. Прокарах пръсти през косата си и притворих очи, оставяйки се на хладината и треперенето да прояснят ума ми. В него бушуваха хиляди експлозивни мисли, чийто фитил само чакаше да бъде запален; състезаваха се за надмощие над съзнанието ми, заплашваха да избухнат в прелестна и разноцветна заря. Движеха се непрестанно и хаотично, всяка във различни посоки и краища. Някои се криеха в сенчестите кътчета на подсъзнанието ми, други нямаха търпение да изплуват на повърхността и да ме връхлетят като вихрушка, помитайки ме по пътя си. Въпреки многобройните им опити да ме завладеят, студът успя да ме върне в реалността. Примигнах и завъртях кранчето, спирайки летящите към мен капчици, чието падане наподобяваше това на порой. Дръпнах кърпата и се увих в нея, стискайки края толкова силно, че пръстите ми побеляха. Опитите ми да се отърва от замръзване можеше и да се окажат безуспешни.
След час вече стоях пред огледалото и се взирах в образа си неодобрително. Момичето отсреща отвърна на погледа ми, но, като че ли, бе съвсем различен човек. Къдравата й коса се спускаше свободно, късата й черна рокля описваше извивките й. Ледените й сини очи бяха като моите, ала не съвсем. Каква беше разликата ли? Нейните бяха празни, изражението й - безразлично. В тях вече не грееше онази искрица живот, която озаряваше моите. Ала може би тя бе напуснала и мен? Пламъците, представляващи доказателство за изгарящия я огън, разразил се в нея бяха угаснали. Там беше само студът – това, в което тя се превръщаше; в което аз се превъплъщавах. Защото, колкото и да ме бе страх да го призная, момичето бе мен. Затваряше ме в себе си и ми пречеше да чувствам. Не се съпротивлявах, тъй като вече знаех, че така е по-добре.
Ако аз бях Катрин, тя беше Мейв.
Поех си дълбоко дъх и се пресегнах, взимайки малката кутийка в ръцете си. Прочетох етикета за милионен път, сякаш това би направило някаква разлика. Отново притворих очи и отворих капачето, изсипвайки няколко хапчета в дланта си. Ако тази вечер не ме убиеха, докторът определено щеше да го направи. Глътнах ги и отново съсредоточих поглед в отражението си. Усмивка изви крайчетата на устните ми, силно се надявах да не си личи колко е фалшива.
Проверих дали пистолета бе на мястото си и за последно си позволих да падна в капана на очите на Мейв, която се преструваше, че всичко е наред. И го направих умишлено.
Бе толкова лесно да си под прикритие, да имаш друга самоличност. Успяваш да избягаш от проблемите си поне временно, да ги забравиш за миг. Само че после, когато отново станеш себе си, те се сгромолясват върху теб и те замайват с настоятелността си. Бягането не ми се получаваше – те винаги ме настигаха; и тогава се връщахме в стартова позиция.
Слязох по стълбите и се спрях в дневната. Погледът ми попадна върху този на Данте, който явно ме бе чакал повече от необходимото, облегнат на плота. Повдигнах вежди и се приближих към него.
-          Готов ли си?
Сведох поглед към ризата му и тих смях се откъсна измежду устните ми. Пристъпих напред и пръстите ми разкопчаха, накриво закопчаните, горни копчета. Закопчах ги наново и вдигнах поглед към неговия.
Очите му бяха така сини и магнетични, караха те да потъваш и да се губиш в тях и въпреки опасността да се удави, всеки би го направил с удоволствие. Наподобяваха океана с красивия си тъмно-син цвят, който изсветляваше на агресивната дневна светлина и ги правеше още по-харизматични. Зениците му бяха като самотни айсберги насред водата, а ирисите – като вълните, които се разбиваха в тях.
Отклоних смутено поглед и отстъпих назад. Приседнах на облегалката на канапето, кръстосвайки крака, и се подсмихнах:
-          Къде са останалите? Сами ли сме срещу Волков?
Всичко се свеждаше до тази вечер. Планът бе прост и единственото, което се очакваше от нас, бе да го спазваме. Само че и двамата не си падахме по правилата. Волков бе руски, нашумял отскоро, наркобос, който бе решил да си пробва късмета и в Ел Ей. Бе ни отнело месеци да открием някое от, постоянно сменящите се, местонахождения, които използваше. Днес щеше да се застои в един от клубовете в центъра, за да осъществи една от големите си сделки. Залогът бе всичко или нищо. Нямах намерение да го изпускам. А и вървях по тънък лед, щом въпросът се отнасяше до Федералните. Спънех ли се, щяха да ме изядат жива.
-          Хайде, хубавецо, имаме работа за вършене! – изправих се и наклоних глава на една страна, изучавайки чертите му, докато чаках решението и отговорът му – Как смяташ да действаме?
Данте бе в Къщата много преди мен и, за съжаление, трябваше да се подчинявам на някои от заповедите му, което доста пречеше на безразсъдното ми поведение.

Поех си дълбоко въздух и шумно го изпуснах. Общо взето всички ме познаваха като спокойния, уравновесения и винаги нащрек Данте. Онзи, който винаги мисли, преди да говори.
Само че всички тези мои силни качества отиваха по дяволите, когато се занимавах с Мейв.
Идваше ми да извикам силно и да и кажа да слиза, тъй като най-много мразех да чакам. А и нали аз командвах в тази операция. Можеше просто да се кача горе и да я извлека насила от стаята. Мисълта веднага попадна в графата “неподходящи”, тъй като можех да я заваря гола. Може би тя тъкмо обличаше една от онези прилепнали рокли, с които излизаше, за да разсейва враговете. Може би сега закопчаваше…
Изругах гневно и тръснах глава. В този момент, точно преди операцията, не беше добра идея да мисля за голата Мейв.
Облегнах се на стената и продължих да чакам, като мислено преговарях плана. Бях намислил всичко така, че Мейв да не се излага на риск. Беше толкова безразсъдна, бомба със закъснител, не се подчиняваше. Но за Бога, не мога да не призная, че стреляше наистина добре.
Ала тази но нямаше да й се наложи. Тя просто щеше да бъде примамката. Не исках да я излагам на риск. Волков беше подло копеле, така че момичето щеше да трябва да се примири, че тази вечер няма да се прави на супер герой.
Чух как вратата горе се отваря и след това затваря, и веднага се подготвих да я смъмря, че така се бе забавила.
Плановете ми отидоха по дяволите, когато я видях на стълбите. Не бях сгрешил за прилепналата рокля и веднага съжалих, че не се бях качил горе, докато се преобличаше.
Всичката тази буря вътре в мен остана незабелязана за Мейв, тъй като поне можех да прикривам емоциите си добре. Когато се приближи към мен и посегна към ризата ми, дъхът ми спря. “О, не, няма да мога да я спра. Няма да устоя на изкушението…”
Когато тя просто оправи копчетата, се почувствах като истински глупак. Наистина ли се мислех, че тя ще ми се нахвърли точно преди мисията.
Осъзнах, че е започнала да говори.
-Да, сами сме. Ще го изненадаме и чак след това ще дойде подкрепление, за да го арестува. Ако въобще успеем да стигнем навреме. Хем си новобранка, хем закъсняваш!
Сега обаче трябваше да бъда предпазлив. Ако Мейв осъзнаеше, че участието й в плана не включва любимите й престрелки, то трудно щях да изляза с нея на глава.
Придадох си спокоен вид и се вгледах в нея.
-Ще влезеш преди мен и ще намериш хората му. Знаеш ги вече как изглеждат. Ще им се лепнеш и ще им досаждаш замалко, в случай, че Волков е решил да осъществи сделката по-бързо от обичайното. – реших, че за да звучи задачата й по-отговорна, трябваше да поразкрася нещата. –Трябва да действаш много внимателно. Не бива да заподозрат нищо и в никакъв случай не бива да говориш с Волков. Умен е и може да се досети нещо. Не бива да го изпускаме.

Този поглед щеше да ме убие. Как, по дяволите, го правеше? Как можеше да ме накара да пламна само с движението на очите си? Всеки път, когато неговите се плъзгаха върху мен, притаявах дъх, зашеметена от статичното електричество помежду ни, което бе така любезно да изпраща вибрации по цялото ми тяло. Бе ми трудно да го слушам и в същото време да се боря с огъня, горящ дълбоко в мен и приканващ ме да зарежа каквито и да е мисии, за да се заема с нещо по-ползотворно като, например, мъжа пред мен. Стремях се да стоя възможно най-далеч от него и да си избия смущаващите фантазии от главата, понеже те определено не трябваше да са там.
Но, каквото и да правех, очите ми се връщаха върху него.
Затворих ги и разтърках слепоочията си с пръсти, опитвайки се да прогоня ужасното главоболие, което сякаш щеше да разбие черепа ми. То се бе загнездило в пукнатините му и заплашваше да разкъса мозъка ми на малки безполезни парченца. Изправих се рязко, понеже ми трябваше цял. Може би, ако игнорирах болката, просто щеше да изчезне.
Опрях гръб на стената и направих опит да се съсредоточа върху гласа на Данте. Забележката му ме накара да завъртя очи и да въздъхна. Като че ли не беше свикнал!
- Ако не се бях забавила, сега нямаше да има по какво да ти изтичат очите.  
Пламъчетата в погледа му ме накараха да се подсмихна и да отклоня своя. Загледах се в някаква произволна точка в близост до мъжа, задоволена от малката си победа. Той продължи да ми разяснява плана си, като кимах отсечено всеки път, когато направеше едносекундна пауза, за да провери дали не съм изгубила интерес. Биваше си го… с изключение на едно нещо – ролята ми. Последните му думи отново ме накараха да завъртя очи и да повдигна едната си вежда. Ако продължавахме в същия дух, главата щеше да ме заболи още повече.
- Пак ли се опитваш да ме преметнеш? И за глупачка ли ме смяташ?
Изобщо не се връзвах на приказките му. Вероятно се опитваше да придаде важност на задачата ми, само че бе очевидно, че е пълна загуба на време да се занимавам с хората на Волков, когато можех да се захвана със самия него. Сигурно моментално щеше да падне в капана ми. Наркобосът си падаше по хубави жени с хаплив характер. С мен щеше да уцели джакпота.
Беше ми ясно за какво е всичко това. Пристъпих към него, скъсявайки разстоянието и оставяйки само няколко сантиметра помежду ни.
- Това, че съм нова, не означава, че не мога да се справя. За толкова бездарна и безполезна ли ме смяташ? – процедих през зъби.
Погледнах го предизвикателно с надеждата да го изкарам извън контрол; да го накарам да ме опрогергае и да спори. Данте бе прекалено зает да се вживява в ролята на спокойния и здравомислещ мъж, който копнееше да бъде. И през повечето време се справяше. Струваше ми, че просто бе разкъсван от това, което искаше да бъде, и това, което смяташе за правилно да представлява. Само че също така бе роден за лидер, по което си приличахме. Не се оставяше да му говорят така или да му държат сметка; отстояваше и защитаваше мнението си. Затова и ми харесваше. Криеше онази си страна, но аз понякога я виждах. Тя се изплъзваше от клопката му и сриваше фасадата, зад която се криеше. Тази страна бе пламенна, огнена и изпепеляваща; опустошителна. Усетих колко нетърпелива бях да ми я покаже отново; да свали маската за момент.
- Аз не съм дете, Данте. Мога да примамя Волков навън – него, не приятелчетата му.
Стрелнах го с убийствен поглед, стремейки се да не показвам засягането си заради това, че ми нямаше вяра.
Да си играеш на котка и мишка с Данте винаги бе забавно. Дори повече – бе спиращо дъха.

Планът ми да залъжа Мейв се провали. Сякаш въобще бях вярвал, че тя ще се хване на въдицата. Можеше да е голям инат, да е секси, да е предизвикателна, но освен всичко това, беше адски досетлива.
При следващите й думи се ядосах и нямах време да възпра гнева си.
-Щом си тук, значи не си бездарна, Мейв! – троснах й се рязко и усетих как без да искам съм се приближил по-близо до момичето. Което беше грешка. Ухаеше страхотно.
Сега оставаше да събера мислите и сладкодумието си и да я убедя, че трябва да ме слуша. Не можех да допусна да се приближи до Волков, който с мръсните си ръце щеше да я докосне. Стомахът ми се сви от ярост само при мисълта. Ясно беше, че когато го видя наживо, нямаше да издържа и щях да проваля мисията. Дори пред себе си не исках да призная, но ревнувах Мейв, сякаш ми беше съпруга. Вчера замалко щях да се сбия с един от колегите си, който я зяпаше през цялото време.
-Мейв, безсмислено е да отиваш при Волков. – започнах с равен тон.  –Аз ще се заема с него, не ни е нужно твоето изку…
Млъкнах, преди да издам желанието си към нея. “Какво щеше да кажеш, глупако? Изкусително тяло ли?”
-…не ни е нужна твоята помощ в това начинание. – вместо това казах аз. Прозвуча доста грубо, но в никакъв случай нямаше да я пусна при най-големия вълк, особено с тази рокля.
Мислите ми отново ме завлякоха към въображаемото ми пътешествие по голото й тяло. Толкова ми се искаше да се обадя да някой друг от организацията и да му кажа да поеме случая вместо мен. Щях да му обясня, че съм зает да събличам една черна прилепнала рокля.
С мъка се концентрирах върху сегашния ни спор.
-Ще дам мисията на друг, ако не ме слушаш, Мейв. Разбрахме ли се? Разсейваш охраната му, не самия Волков, иначе като се приберем отново тук, ще имаме голяма разправия. – изгледах я строго, като в същото време си представях какво може да е наказанието й за неподчинението. “За груби креватни упражнения ли си мислиш, Данте?” Изругах под нос и тръгнах да излизам, като се надявах, че Мейв няма да спори повече. Сигурно ме смяташе за задник с този мой нрав, но май така беше по-добре. Тъкмо нямаше да ме приближава и аз нямаше да се изкушавам.

Винаги се разправяхме за едно и също. Аз показвах инициатива, а той ме караше да съжалявам, че въобще съм и опитала. Не знаех кое желание бе по-силно в момента – да му се нахвърля в добрия или в лошия смисъл. Май второто надделяваше, понеже изпитвах неистов копнеж да го цапардосам. С бухалка.
Свих устни в тънка линия и вдишах дълбоко, за да преглътна напиращите думи. Нека си мисли, че имам намерение да го слушам и да изпълнявам!
Мъжът бе един от най-добрите в работата си и определено бе страхотен инструктор. Само че понякога взимаше решения, с които просто не се съгласявах. Защото не струваха.
- И как точно смяташ да се “заемеш” с него? – повиших тон, приковавайки погледа му – Не ти давам и три секунди, през които прикритието ти ще издържи. Както каза, той е умен. Съмнявам се, че ще успееш да го заблудиш със сладките си приказки. Ще те гръмне, преди дори да си помислиш да се приближиш към него.
А аз не исках това да се случи. Нещо в мен трепваше при тази мисъл и сковаваше сърцето ми. Волков бе станал по-предпазлив напоследък, споделяше с все по-малко хора намеренията си, защото знаеше, че сме по петите му; и че сме близо. Неспокойствие се прокрадна в мен. Една частица, заровена дълбока в подсъзнанието ми, се обади. А, ако това бе капан? Мисълта за това и за риска, който Данте желаеше да поеме, уталожиха гнева ми и го заместиха със съмнение и притеснение. Всичко бе прекалено лесно. Разбрахме много по-бързо от очакваното къде щеше да бъде тази вечер и какво щеше да прави. Не можех да оставя Данте да се прави на герой с ясната представа, че може да го убият.
Усещах напрежението във въздуха, който дишахме. Пречеше ми да се съсредоточа изцяло върху спора. Парещият дъх на Данте върху кожата ми също не помагаше.
- Само че аз мога. Ще ме вземе за поредната проститутка, която се опитва да се докопа до парите му.
Тези му бяха любимите. Само че имаше малка подробност, на която се стремях да не обръщам внимание. Като, например, това, че после ги убиваше.
И яростта се завърна със сгромолясваща сила, сякаш щеше да ме помете и завлече във вихъра си. Имах чувството, че ме е залял със студена вода. Пристъпих към него и сграбчих яката му с пръсти, дърпайки го към себе си, така че да скъся разстоянието помежду ни драстично.
- Няма да посмееш! – изсъсках.
Той предизвикваше ли ме? Разправия? На колко беше – на 10?
Измъкна се от хватката ми, без да полага каквото и да е усилие, и ме подмина, излизайки от къщата. Останах зад него сама с гнева си в опит да го овладея, доколкото бе възможно. С Данте тази задача ми бе непосилна.
Поклатих глава и тръгнах зад него. Токчетата ми шумно тракаха по земята, докато го следвах. Качи се в колата си и аз направих същото, демонстративно затваряйки вратата по-шумно от нужното. Осъзнавах, че се държа детински и незряло, само че той просто не ми оставяше избор. Този мъж живееше, за да ми дига кръвното.
Извадих кутията с цигари и измъкнах една, мушкайки я между устните си. Запалих я и вдишах дълбоко дима, помагащ ми да се успокоя. После издишах право в посоката на Данте и се подсмихнах, понеже бях наясно колко мразеше да пуша в автомобила му.

По дяволите, тя нямаше да ми се подчини. Бях я ядосал и сега напук щеше да следва своя собствен план. Издишах бавно и запалих колата, като се опитвах да игнорирам дима от цигарите.
В една кола с момиче като Мейв не беше лесно да се концентрираш. Но ако си в едно тясно помещение с нея и тя е ядосана, ти също…нещата не вървяха в правилната посока.
“Седалките са удобни, Данте, защо не ги изпробвате?”
Вътрешният ми глас винаги бе копеле.
Реших, че трябва да се изясним преди да сме стигнали до клуба. Изгасих двигателя и колата заглъхна. Когато бе така тихо, още по-ясно усещах присъствието й в автомобила…на метър разстояние от мен. Миризмата на цигарите се смесваше с нейния парфюм. Усетих как мускулите ми се напрягат, в опит да прогонят възбудата в мен.
-Мейв, не искам да се доближаваш до Волков, разбра ли? – гласът ми бе напрегнат и се молех да не си проличи колко се страхувам за нейната безопасност.
-Ако нещо се случи с теб, цялата организация ще претърпи огромен провал. – реших да допълня, макар че не ме интересуваше толкова бъдещето на Грейсленд, колкото Мейв. Ако нещо се случеше с нея, нямаше да го преживея леко. Щях да се чувствам виновен, а мисълта, че Волков е докосвал момичето, за което копнея, щеше да ме убива бавно, но сигурно.
-Ако няма да мислиш за себе си, то поне помисли за другите. Остави работата на мен. Аз ще се заема с мафиота. Ако нещо се обърка и той заподозре какво става, ще бягаш. Аз ще се оправям сам. – казах твърдо и се облегнах на седалката.
Погледът ми се плъзна по краката й. Роклята й се бе вдигнала леко нагоре, като разкриваше част от бедрата й. Проследих как платът покрива гърдите й и с ужас установих, че тя ме е хванала на местопрестъплението. Зяпах я като тийнейджър и Мейв го бе разбрала. Още веднъж, по дяволите!
Отвърнах поглед и се втренчих в предното стъкло.
-Не приличаш на проститутка, Мейв. Прекалено си хубава. – отроних тихо, така че да не ме чуе. Искаше ми се нощта да премине бързо и слънцето най-после да изгрее. Тогава всичко щеше да е минало и Мейв отново щеше да е в безопасност.

Нито един от двама ни не смяташе да отстъпи. Навярно това нямаше да свърши добре.
Дръпнах отново от цигарата и задържах дима в дробовете си, наслаждавайки се на отровния му привкус, чиято сладост подразни рецепторите ми. Когато стигнах до филтъра, я изгасих и се отървах от нея.
Харесвах цигарите. Те бяха единственото нещо, което гореше за мен.
С периферното си зрение отчитах всяко движение на Данте. Когато бях сигурна, че е забил очи в пътя, си позволих да го погледна и моментално съжалих. Стомахът ми се сви и онова досадно трепване премина през мен като електричество. Така ставаше винаги, когато бях около него. Въздействаше ми с присъствието си; магнетичността, която излъчваше ме завладяваше и замайваше. Той бе от онези мъже, към които просто се чувствах дяволски привлечена, без каквото и да е обяснение. Може би ми харесваше контрола, който се стремеше да упражнява върху всичко наоколо. И въпреки че, бях сигурна, знаеше, че не може да ме подчини, не спираше да опитва.
Подлудяваше ме. Разстоянието между нас ми причиняваше болка, исках само да се приближа и да го скъся; да усетя кожата му под пръстите си, да ги прокарам през косата му. Да усетя устните му върху своите.
Никога не го бях целувала, ала това не ми пречеше да си играя с образите в главата ми и да оставам без дъх всеки път, щом затворя очи и си го представя. И това бе проблемът. Можех да мисля само за него и за допира му, въпреки че не трябваше. Мазохизмът ми си нямаше граници.
Този път бях прекалила. Чертите му бяха станали изсечени и груби, нямаше и помен от топлотата, която понякога си позволяваше да излъчва край мен. Челюстта му бе толкова стегната, че имах чувството, че ще я счупи. Мускулите му бяха напрегнати под ризата и напрежението се стелеше от него на талази. Да, определено го бях ядосала.
Пръстите ми нервно трепнаха, ала ги спрях навреме, преди да са понечили да го докоснат. Разтворих устни, стремейки се да не забравям да дишам. Само че това сега ми се струваше така незначително.
Внезапно Данте отби от пътя, малко преди разклонението за клуба, и спря колата. Извърна се рязко към мен и впи поглед в моя. Електричеството веднага премина през мен и ме сепна. Преглътнах мъчително и примигнах, за да се съсредоточа. Може би имаше намерението да…
И тогава той си отвори устата.
Желанието да го цапардосам отпреди малко отново се завърна и се усили повече от всякога.
- Винаги става въпрос само за проклетата работа – измрънках под носа си, едва доловимо.
Разбира се, че беше спрял, за да ми се прави на шеф. Защо ли иначе?! Завъртях очи и направих гримаса, показвайки явно недоволството си. А сега ми пробутваше и онези глупости за отговорността ми към агенцията. Явно бе пропуснал факта, че на Федералните не им пукаше за мен. Още бе загадка защо ме бяха накарали да се присъединя към редиците им. Така и не се научи, че не може да ме трогне с това.
- Наистина ли очакваш от мен да избягам веднага, щом нещо се обърка? - повиших глас настоятелно - Няма да те оставя сам.
Не ме интересуваше какви бяха аргументите му. Нямаше да си тръгна, защото той имаше нужда от мен. Не исках да мисля за последиците като, например, убийството му. А на Волков нямаше да му мигне окото да дръпне спусъка. Беше ми трудно да си го призная, ала, ако нещо му се случеше, щях да бъда съкрушена.
Проследих погледа му, който се плъзна по тялото ми. Така значи! Подсмихнах се и отклоних своя, за да не издам, че го бях хванала. Можех да го използвам като предимство. Идея се зароди в едно от кътчетата на мозъка ми и и ми подсказа какъв трябва да е следващият ми ход. Данте бе мъж и това бе единственото изискване, за да падне в капана.
Рязко и изненадващо се наведох напред, приближавайки се опасно близо до него. Нямаше смисъл да споря вече. Спрях на няколко милиметра от лицето му и заковах поглед върху устните му; след болезнена секунда, която ми се стори цяла вечност, го преместих върху неговия. Опитах се да вложа всичкото отчаяние, което изпитвах поради безпомощността си и желанието, което бавно ме убиваше, в начина, по който го гледах. Желаех да му въздействам така, както той ме подлудяваше. Пръстите ми потърсиха неговите и се вплетоха в тях. Издишах сигурна, че усеща дъха ми върху кожата си.
- Моля те! – прошепнах нежно.
Данте знаеше, че аз никога не молех.
Само че дори самата аз не бях сигурна какво искам от него. Би трябвало да изричам тези думи, за да ми позволи да изпълня плана си, ала те звучаха като съвсем друга молба. И може би бяха.
Дълбоките му сини очи ме привличаха като магнит. Така копнеех да се изгубя в тях. Разсейваха ме и ми пречеха да вляза в роля. Когато ме погледнеше така, разпалваше онзи пожар в мен, който така силно се стремях да изгася.
По дяволите, щях да изгоря.
По-лошото бе, че в такива моменти бях склонна да му се подчиня, защото спирах да се интересувам от каквито и да бяха различия, заради които спорехме.
Не бях готова за мисията тази вечер. Бях прекалено разсеяна и отнесена покрай мислите и копнежа си по мъжа до мен. Това, разбира се, не значеше, че ще отстъпя.

Канех се да запаля отново колата, когато Мейв неочаквано скъси дистанцията помежду ни.
Не обичах неочакваните неща. Караха ме да забравя всяка рационална мисъл. По-точно само момичето имаше такъв ефект върху мен.
Виждах ясно сините й очи, които блестяха с дяволито пламъче. Устните й…
Преглътнах тежко и се опитах да си поема въздух, за да възвърна самообладанието си. Грешка. Усетих аромата й още по-силно и едва не изстенах от желание.
Когато чух молбата й, едва се сдържах да не й се нахвърля като животно. Да разкъсам роклята и най-после да я видя гола.
Гласът й бе едва доловим, но успях да усетя копнежа й. Но копнеж по какво? Да надделее в спора или пък да ме целуне. Искаше ми се да е второто. Да се притисне до мен и да забрави за мисията. Аз също щях да забравя. Щях най-после да се чувствам добре. Да получа жената, която искам.
Тя не се отдръпваше, а аз губех контрол.
-Мейв… - казах с дрезгав глас, докато изучавах чертите на лицето й. Ръцете буквално ме сърбяха и умоляваха да се плъзнат по извивките й.
Изведнъж контролът ме напусна.
Притиснах устните си до нейните и простенах от насладата, която премина през тялото ми. Вкусът й бе хубав, също като ароматът й. Ръцете ми бяха освободени от невидимите вериги и е плъзнаха по ханша й.
Възбудата се разля във вените ми и се опитах да я притисна по-близо до себе си. Спорът бе забравен, мисията също. Мейв беше моят свят в момента. Чаках да откликне на целувката и се молех да се приближи към мен.
Дълбоко, в някое затънтено кътче на мозъка ми, се опитвах да се убедя, че това е лоша идея. Че трябва да престана да се държа като възбуден хлапак. Че имам работа за вършене…
Рационалните мисли отново заглъхнаха и аз се отдадох на усещането да имам Мейв само за себе си.

Бе толкова забавно да си играеш с огъня, като знаеш, че ще се опариш.
Всичко стана толкова бързо. Данте рязко се наведе напред и сля устните си безмилостно с моите в яростна и опустошителна целувка. Сладостни вибрации преминаха през цялото ми тяло и преобърнаха света ми. Притиснах очи, страхувайки се, че, ако отново ги отворех, това можеше да се окаже поредната халюцинация и да изчезне; просто да се изплъзне измежду пръстите ми, оставяйки след себе си само болезнения спомен за нещо нереално. Изненадата ми бе изместена от копнежа, който бях крила през цялото това време. Отвърнах на целувката му, задълбочавайки я. Електричество и искри се разпръснаха помежду ни. Преместих се в скута му, като обвих ръце около врата му, без да прекъсвам дивата и груба борба на езиците ни за надмощие. Страстта бе достигнала връхната си точка. Имах чувството, че, ако се отдръпнех, щях да изпитам физическа болка. Притиснах се в мъжа, когото жарко желаех, забравяйки за всичките граници, които бяхме преминали. Изпразних главата си и се оставих да бъда водена от инстинктите и сърцето си.
Те ми подсказваха да остана в прегръдките на Данте вечно.
Той плъзна ръцете си по тялото ми, а допирът му ме изгаряше. Всяко негово докосване ме изпращаше на ръба, а целувките му заплашваха да ме бутнат в бездната, където щях да се изгубя в копнежите си. Тих гърлен стон се изплъзна измежду устните ми, представляващ доказателство за удоволствието, което ми доставяше.
Реалността бе надминала и най-смелите ми представи. Никога не бях смятала, че някой е способен да ме накара да се почувствам така. Не вярвах, че е възможно една целувка да е толкова груба, настоятелна, дива и отчаяна , представляваща израз на дълго спотайвания копнеж у двама ни, и в същото време да е толкова нежна и чувствена. Горях вътрешно и треперех външно. Не бях осъзнала, че се страхувам от това, че Данте може да не изпитва никакъв интерес към мен, докато въпросният страх не ме напусна. Бях доста по-млада от него, следователно и по-неопитна. През повечето време не ми обръщаше внимание и ме оставяше на нокти всеки път, когато друга жена го доближеше. А това ставаше доста често. Всяка искаше да го заговори и да го спечели за себе си. В сравнение с тези, с които той по принцип си имаше вземане-даване, аз просто бях едно дете, което нямаше какво да му предложи.
Тези мисли като че ли ме подтикнаха да задълбоча безразсъдството ни. Захапах леко долното му устна и после отново го целунах, останала без дъх. Страхувах се от момента, в който Данте щеше да осъзнае какво правим и да ме отблъсне. Най-накрая бе свалил хладната си маска, а аз нямах никакво намерение да го оставя отново да се прикрие зад нея. Бях изкарала онази тъмна и безразсъдна част от него наяве, която той така усилено се стремеше да убие и за която аз щях да направя всичко възможно, за да задържа.
Не можех да дишам. Гърдите ми се бяха сковали и отказваха да се повдигат, за да поемат нужния въздух. Това нямаше значение сега. Бях се предала и отдала на чувствата си и на, заплашващата да ме унищожи, страст.
Отдръпнах се, въпреки че всяка частица от мен крещеше да не го правя, и се опитах да събера каквото бе останало от дъха ми, нетърпелива отново да върна устните си върху неговите. Сега моите бяха леко разтворени, поглъщащи жадно всяка глътка въздух. Не смеех да отворя очи и усещах треперенето си. Тялото му все още бе притиснато в моето, заради което чувствах влудяващото му присъствие все по-силно.
Знаех, че, да отварям очи, е грешка. Когато събрах сили да погледна неговите, те ме сринаха. Бяха потъмнели и аз най-накрая си позволих да се изгубя в тях. Не ми пукаше, че издавах чувствата си или желанието си по него. Не и сега.
- Защо чака толкова дълго, Данте? – прошепнах.