I fear the fire, burning below. It is gonna trick you, swallow you whole. Maybe you should go? Cause I can not control it. And it wants to kill you, it wants to tear you apart.

Той гореше.
И лудостта гореше вътре в него.
Защото може би, само може би, Кайл винаги бе притежавал този пламък на лудост в себе си. Може би, само може би, винаги бе притежавал тази нужда за убиване. Може би се бе родил с това. Но животът му бе прекалено хубав, за да се наслаждава на нечия смърт. Може би винаги нещо в него, дори и прекалено малко, се бе нуждаело от смърт. Но никога не бе обърнал достатъчно голямо внимание на това. Защото имаше хубав живот. Да, някога имаше хубав живот; с хора, които да обича, и с хора, на които да разчита. Но дори и тогава, може би, пламъкът на лудост бе горял в него. Достатъчно малък, за да остане незабелязан, но достатъчно голям, за да се разпростре из цялото му съзнание и да достигне всеки негов мускул в момент на слабост; в момент, в който се е почувствал унищожен; в момент, в който е бил напълно съсипан.
И сега Кайл гореше.
И л у д о с т т а гореше вътре в него.
Притваряше леко очи и виждаше картини. Картини, изпълнени с кръв и смърт. Картини, които той самият бе създал с всяко едно убийство, с всяко едно мъчение; с всяка една причинена болка. Харесваше му, толкова му харесваше; със сигурност тази част от него не бе от скоро, не можеше да бъде от скоро. И притваряше очи и виждаше картини. Ала този път, когато притвори очи, видя нещо друго. Нещо различно, нечий образ. Нечия усмивка. (Красива усмивка.) И стоеше с притворени очи, докато не осъзна чий образ виждаше. О, той я бе разпознал още от самото начало, но му бе твърде рано да го осъзнае. А след това и да го приеме.
И ясно си спомняше как ѝ каза, че все още има време да избяга от него. И ясно си спомняше как тя му каза, че не иска да го направи.

Стъпваше бавно, сякаш дебнеше някого. Като котка, която дебнеше своята мишка. Изчакваше удобен момент, за да я нападне. Изчакваше подходящ момент, за да направи онова, за което всъщност бе дошъл. И точно като хищник изскочи от тъмнината, озовавайки се зад младото момиче. Беше слаба, висока. Може би красива, но красотата така или иначе нямаше да я спаси. И само за няколко минути, тя вече се намираше на задната седалка на колата му, изгубила съзнание. А очите на Кайл се местеха през няколко минути, за да я наблюдава от огледалото за задно виждане. Изглеждаше някак спокойна, сякаш бе заспала без проблеми. Сякаш не бе осъзнала какво бе станало и просто се наслаждаваше на някой хубав сън. Точно както той правеше преди.
Погледна я за последно преди да паркира пред къщата си. Тогава единственото нещо, което осветяваше наоколо, бяха фаровете на колата; като изключи премигащата нощна лампа, която се извисяваше високо. А когато колата изгасна и светлините заедно с нея, Кайл можеше да бъде спокоен, че никой от добронамерените му съседи нямаше да види нищо. Например това, че Кайл извади момиче в безсъзнание от колата си и я помъкна към къщата си. Или че дори и след като затвори вратата след себе си, той не включи осветлението. Просто се остави да върви в тъмнината, докато не стигна до подземното помещение. Момичето все още бе в ръцете му в безсъзнание, ала той знаеше, че трябваше да побърза. Затова слезе набързо по стълбите и отвори скърцащата врата, чиито звуци сякаш пробиха мозъка му. Внимателно запали лампата, след което постави момичето на един стол по средата на стаята.
За миг се вгледа в спящото ѝ лице, ала минута след това пръстите му вече ловко завързваха краката ѝ за стола. Когато бе готов, се озова зад нея и издърпа ръцете ѝ зад облегалката. Стегна въжетата, сякаш изпитваше желание да ѝ причинят болка.
Бе станало дванайсет през нощта, когато Кайл извади телефона си и пръстите му започнаха да се плъзгат по екрана, търсейки нейното име.
Обърн. Обърн Маверик. И ясно си спомняше как ѝ каза, че все още има време да избяга от него. И ясно си спомняше как тя му каза, че не иска да го направи.
Ала сега единственото нещо, което ѝ каза, бе да дойде при него. Не изчака отговор, не изчака реакция. Просто затвори и се обърна към момичето на стола. Забеляза как клепачите ѝ бавно започнаха да се отварят и тя сякаш търсеше сили, за да повдигне главата си. На лицето на Кайл се появи усмивка, не беше онази негова усмивка, с която можеше да накара всекиго да се почувства в безопасност; бе онази, която сякаш издаваше лудостта в съзнанието му. Той направи няколко крачки към нея, след което клекна пред стола ѝ, позволявайки ѝ да види лицето му.
- Добро утро, красавице - произнесе той през лек смях, докато ръката му съвсем леко повдигна брадичката ѝ. Ала момичето все още нямаше сили. Не можеше напълно да отвори очи. Не можеше да говори. Не можеше да направи опит да освободи ръцете си. Все още не бе осъзнало нищо.

Усещаше болката ѝ от липса на сила. Усещаше как бавно осъзнаваше, че ръцете и краката ѝ бяха вързани. Усещаше как ужасът пропълзяваше из цялото ѝ тяло. Докато накрая стигна до съзнанието ѝ, ала все още нямаше сили. Не можеше да направи нищо, освен опити за напълно събуждане. Или опити за повдигане на главата си. И докато Кайл я наблюдаваше, чу как входната врата се отвори, няколко секунди тишина, през които най-вероятно Обърн бе влязла, и след това затварянето. Извърна съвсем леко глава настрани, но погледът му остана върху момичето на стола.
- Обърн, долу съм - провикна се Кайл, а в гласа му се усети весела нотка - .. всъщност.. сме.
От устните му отново се изплъзна лек смях и той сякаш очакваше нещо голямо. Сякаш лудостта в него бе станала още по-голяма.

Нощите се редуваха, а червенокосата отдавна предстана да им обръща внимание. Понякога заспиваше, а понякога цяла нощ гледаше нагоре сякаш можеше да преброи звездите по белия таван на потъналата в мрак стая. Вторите бяха по-чести от първите, но дори това спря да ѝ прави впечатление. Подобно бе положението с тъмните сенки под очите ѝ, които прикриваше. Докога? Рано или късно щеше да се откаже да прави дори това и може би финалната крачка към саморазрушението нямаше да бъде сред група фанатици със склонност към насилие и убийства, а между тези четири стени. Те рано или късно щяха да я погълнат и Обърн се страхуваше от този край, както се страхуваше от тъмнината отвън или от идеята просто да надникне какво се случва навън. С дръпнатите пердета, които ограничаваха светлината на уличните лампи и звездите стаята изглеждаше по-малка. С малко повече въображение човек наистина би повярвал, че с всеки следващ ден помещението се стесняваше, а червенокосата имаше развито въображение, както и време, за да създава небивалици в главата си; за да рисува картини, в които след това да повярва.

Бяха изминали няколко минути от настъпването на полунощ, когато телефонът ѝ иззвъня. Това бяха любимите ѝ разговори. Посреднощ, когато темите бяха малко на брой и обикновено такива, които околните посрещаха с неодобрение. През деня бяха табу, ала през нощта всеки им се отдаваше. Бяха поредното занимание, с което изпълваше времето си и това беше причината за леката усмивка върху устните ѝ, може би. Обърн имаше много приятели; навсякъде, по всяко време, ала много малко от тях бяха истински. Просто нямаше друга дума, с която да назове останалите. Онези, които се появяваха с определена цел, защото имаше и такива. Главните актьори в кратките разговори, в сладките разговори, в малките обещания и в среднощните срещи. Не този обаче бе гласът, който чу от другата страна. Не и този на обичайните заподозряни.
О, глупаво момиче… Защо си толкова изненадана?
Гласът се обади в главата ѝ, когато затвори и се надигна до седнало положение в леглото. Сякаш от самото начало предусещаше нещо. Те никога не ѝ звъняха сами. Винаги тя ги търсеше и може би и за двете страни беше ясно, че са просто пионки. Нищо повече. Умът ѝ бе зает с тези мисли, за да потърси някакъв сигнал, че думите на Кайл са капан.

С влизането си изрече името му, но беше толкова тихо, че едва самата тя чу гласа си. Тъмнината я погълна и все пак не беше толкова тъмно, щом виждаше пътя си по дългите коридори. Гласът му долетя отнякъде и тя го последва сляпо, игнорирайки червената светлина, която я предупреждаваше да отстъпи назад, да избяга. Докато все още имаше време да го направи, докато все още не бе прекалено късно.
О, каква ирония… Не беше ли той онзи, който я предупреждаваше да бяга, да се спаси от него, докато може? Той беше. Отново чуваше тези думи, изречени с неговия глас. И отново нямаше да го послуша, нали?
Беше изкушена. Страхът бавно пропълзяваше надолу по гръбнака ѝ като студена тръпка и след това достигаше до всяка точка от тялото ѝ, обладаваше цялото ѝ същество, докато не усети, че трепери. Въпреки това тя продължи надолу по стълбите, където мрака се насищаше. Беше изкушена от мълчанието му, от тактичната поправка от единствено към множествено число. Възможно ли бе всички те да бяха тук? Сега? Тя трябваше поне да ги зърне. За един кратък момент, който би се овековечил в съзнанието ѝ. Погледът ѝ трябваше да обходи всеки един от тях и да открие убиеца на баща ѝ. Само това ѝ трябваше. Нищо друго.
- Кайл? – тих шепот, изречен с доза разочарование, когато видя красивите и тъжни очи на момичето.
Нейните се отместиха встрани, поглеждайки към него.
- Какво си направил?!

Бяха му останали спомените от онези моменти, в които лудостта не го бе обгърнала изцяло и това бе успяло да подведе Обърн. Спомняше си как я заведе на мястото, на което ходеше със сестра си. Ала дори и тогава не ѝ отговори защо. Или поне не точно. Но той виждаше приликите. Виждаше как историите им малко или много си приличаха. И двамата бяха видели убийството на свой родител; и двамата искаха да станат част от Онези, заради причина, свързана с убийството. Обърн – за да намери убиеца, а Кайл.. Той просто искаше да си отмъсти. Всяка една частица в него искаше да отмъсти на всеки един, живеещ на тази планета, заради онова, което бяха сторили на него. Заради убийството на родителите му. Заради отвличането на сестра му. Заради убийството на сестра му. Заради начина, по който го унищожиха. И си отмъщаваше. Може би трябваше да спре или да бе спрял отдавна. Но той продължаваше. Защото сякаш всяко едно ново убийство пораждаше жажда за следващо. Всяка една пролята кръв пораждаше нужда за следваща.
Само че този път планът му не включваше цапане на собствените си ръце.
Щом Обърн влезе, той извърна тялото си изцяло към нея, за да успее да я погледне. По принцип не му отнемаше толкова дълго време да изследва нечие лице, ала нейното бе изключение. Притежаваше красота; някаква невинна красота, която някак си му харесваше. И сякаш напълно забравил за момичето зад гърба му, той направи няколко крачки към Обърн, скъсявайки разстоянието между тях, дотолкова, че да се опита да усети какво издаваха очите ѝ.
- Въпросът не е какво съм направил, Обърн – започна да говори, докато краката му бяха започнали да се движат. Озова се зад нея и бавно след това се наведе, за да скъси ръстовата разлика между тях двамата, доближавайки устните си към ухото ѝ. А на лицето му стоеше все още онази усмивка, която и той самият определяше като плашеща. – Въпросът е какво ще направиш ти – прошепна Кайл, ала бе достатъчно, за да го чуят и двете.
И точно тогава, сякаш като по часовник, момичето на стола събра силите си и повдигна глава, показвайки и на двамата ужасения си поглед. Секунда след това започнаха въпросите. “Кой си ти? Какво искате? Защо съм тук? Защо съм вързана? Къде съм? Защо съм тук? Какво искате от мен? Какво ще ми сториш?” Минута тишина. “Недей.. Моля те.” Ала това премина изведнъж през съзнанието на Кайл и той бързо се отдалечи от Обърн, отивайки в единия край на стаята. Усещаше нечии поглед в гърба си, но единственото, което направи, бе да извади тиксо от малкия шкаф в ъгъла. И докато отново се доближаваше до стола, успя да откъсне достатъчно голямо парче, с което покри устата ѝ. Постави ръцете си на облегалката, извисявайки се над момичето на стола. Вдигна глава към Обърн и се опита да открие погледа ѝ.
- Трябва да я убиеш, Обърн.
Ясно си спомняше първото убийство, което някога бе извършил. Или бе заради факта, че тогава бе толкова ядосан, че дори не можеше да чуе собствените си мисли, или защото точно тогава пламъкът на лудостта се бе разпространил из цялото му тяло. Ала го бе направил. И вместо да се бе ужасил от себе си или поне от действията си, той изпита удовлетворение. Изпита огромна доза доволство. И усети нуждата да продължи. Усети нуждата за кръв и смърт.
И сякаш се изненада, когато момичето започна да тресе тялото си на стола, опитвайки се да измъкне ръцете и краката си от въжетата. Кайл премигна няколко пъти, за да върне съзнанието си в настоящето и той се опита да фокусира погледа си върху Обърн, игнорирайки случващото се до него. Защото чакаше Нейния отговор. Чакаше някакво действие.
Изчакваше да види как ще реагира.

Искаше… О, да. Малката червенокоска бе ненаситна за твърде много неща. Искаше отмъщение за смъртта на баща си. Искаше отмъщение заради самата себе си. Искаше отмъщение заради хилядите въпроси, които не намираха своя отговор независимо колко силно ги изричаше.
Но не така. Не и по този начин.
О, да. Тя искаше да бъде част от това тайно общество на убийци. Тя искаше да открие убиеца на своя баща и не се страхуваше кръвта му да полепне завинаги върху крехките ѝ ръце, а убийството му да тежи на съвестта. Тя искаше те да я приемат с широко отворени обятия и да бъдат новото ѝ семейство, където да открие подкрепа и разбиране. И знаеше, че всичко това си имаше цена. По дяволите… Знаеше, че ще има тест; някакво предизвикателство, което да изпита лоялността ѝ, ала не беше готова. Съмняваше се, че изобщо някога ще бъде.
Нека поискат всичко от нея, но не и това. Не и убийство на невинен.
Сякаш наум се помоли на всички богове; стари и нови, единствени или не. И наистина изглеждаше така, тъй като за секунда Обърн погледна нагоре, но не с надеждата да види някакво божествено проявление, което да ѝ вдъхне сила и кураж, а за да скрие сълзите си и може би за да избяла от лудостта около себе си. Искаше да избяга от безумните очи на момичето, които се лутаха на всички страни, докато то опитваше да се освободи. Искаше да избяга от безумния пламък в тъмните очи на Кайл, които сега ѝ се струваха дори по-тъмни отколкото при първата им среща. Сякаш тя планираше следващия си ход, ако изобщо успее да се измъкне от стенатите въжета. И сякаш той бе погълнат от някаква тъмнина, която не му позволяваше да мисли трезво.
Момичето направи крачка назад и това трябваше да е достатъчно, за да изрази мнението ѝ. Но може би не беше, щом тя поклати глава секунда по-късно, прехапала долната си устна сякаша за да не изкрещи преди да избяга. Не, тя нямаше да избяга. Не беше избягала, когато убиха баща ѝ, така че не би избялага и сега. Пред себе си сякаш виждаше хищник, а хищниците надушваха страха. Ако избягаше сега, може би тя ще бъде следващата на този стол, а последното, което би видяла щяха да са тези тъмни очи, погълнати от мрак и лудост.
Ще бъдеш ли до мен, когато този момент настъпи?
Ясно си спомняше как изрече тези думи. Ясно си спомняше отчаянието и страха, които изпитваше тогава от самата мисъл, че някога щеше да ѝ се наложи да го направи. Да убие някого. В момента изпитваше същите емоции, но далеч по-наситени. Толкова наситени, че те почти я задушаваха и всеки момент червенокосата очакваше да падне на земята, но това не се случваше. Явно бе по-жилава отколкото предполагаше.
Обещаваш ли да го направиш, ако аз не успея?
Сякаш още тогава знаеше, че никога няма да бъде готова. Ясно си спомняше как изрече първият въпрос, защото знаеше, че би имала нужда от подкрепа, а по-късно и от утеха. Получи я, когато убиха баща ѝ и твърде бързо стана зависима от това чувство някой да бъде до нея, когато вътрешно тя страда. Ясно си спомняше и желанието някой да бъде до нея и да държи ръката ѝ, ала твърде ясно бе, че никога не би го направила сама.  Някой трябваше да движи тялото ѝ вместо нея, за да убие някого и точно това беше смисъла на втория въпрос.
Не ѝ пукаше дали някой ще умре от нейните ръце или от чуждите, пукаше ѝ дали ще има някой, който да наложи волята си над нейната и да го направи вместо нея дори и нейната ръка да държеше оръжието.
Да...
Обърн затвори очи за момент и почувства облекчението, което се разпростираше по цялото ѝ тяло при тези думи. Нямаше да е сама, нямаше да се провали.
Обещавам ти.
Беше уверена, защото имаше неговото обещание. Обещанията бяха силни думи, които човек трябваше да спазва щом веднъж ги е изрекъл. Тогава му повярва, че би изпълнил обещанието си… А сега вярваше ли му?
Отвори очи, за да срещне същите потъмнели и обезумели очи, които очакваха нейната реакция.
- Ти обеща… - прошепна, останала почти без глас. – Ти обеща, че ще го направиш вместо мен, ако аз не мога. Не мога, Кайл. Няма да я убия, не искам…

Обещания. Бе дал твърде много обещания на твърде много хора. Бе обещал на сестра си, че винаги ще бъде до нея. Бе ѝ обещал, че родителите им винаги ще са там за тях, докато животът им позволи. Бе ѝ обещал, че никога няма да я остави. Бе ѝ обещал, че никой няма да я нарани. Бе ѝ обещал, че ще е щастлива. Че ще се грижи за нея. Бе обещал на Обърн, че ще бъде до нея, когато има нужда. Бе ѝ обещал, че ще извърши убийство вместо нея. Бе обещал, че няма да я остави сама. Обещания. Бе дал толкова много обещания. И не бе спазил нито едно от тях. Не бе до сестра си, когато трябваше. Не спаси родителите им. Остави сестра си сама и допусна да я отвлекат. Допусна да я наранят… Да я убият. Допусна толкова много грешки. Не спази обещанието си към Обърн. Сякаш напълно бе забравил за него. Сякаш използваше точно това срещу нея. Нарочно. Съзнателно. Защо? За да ѝ причини болка? Той? Не, не. Лудостта му. Лудостта му искаше да я нарани; искаше да използва слабостта ѝ срещу нея. Искаше да я накара да направи онова, което и двамата знаеха, че не може. Искаше да я направи една от тях.
И той бе оставил лудостта му да го управлява. Несъзнателно бе допуснал лудостта му да се насочи към нея. Бе допуснал Обърн да поеме ролята на следващата жертва. Бе допуснал толкова много грешки. Отново и отново. И сякаш бе на път да нарани толкова чиста душа. Толкова невинна душа. Сякаш бе на път да нацапа ръцете ѝ с чужда кръв против волята ѝ.
- О, хайде, Обърн. Знаеш, че го искаш – бе впил поглед в нейния, сякаш се опитваше да проникне в съзнанието ѝ. Сякаш се опитваше мислено да промени мнението ѝ; сякаш се опитваше да промени желанието ѝ. – Искаш да отмъстиш за баща си. За нещастията си – гласът му бе тих и спокоен, ала някак зловещ. Някак плашещ. И като за фон, момичето на стола се опитваше да се освободи, тресейки тялото си. – Знам, че го искаш. Усещам го.
Поддържаше очния контакт с червенокосата, ала за минута се извъртя и пръстите му сляпо започнаха да минават през шкафа, сякаш търсеха нещо. А момичето на стола, твърде любопитна и ужасена, спря с опитите си да се освободи и извърна съвсем леко глава назад, търсейки начин да го види. Ала в следващия миг той вече се намираше отново зад нея. Едната му ръка стоеше отзад, докато другата бавно се спусна по лицето ѝ и внимателно махна тиксото от устата ѝ.
- Не пищи, красавице – прошепна той, наведен, така че да може да го чуе – Кажи ми, моля те, името си. Само това ми трябва.
За известно време и тримата мълчаха, ала сякаш Кайл игнорираше Обърн. Сякаш всичките му действия бяха по план и вървяха по него и той не искаше да се отклони от пътя. На лицето му се появи доволна усмивка, когато момичето тихо изрече “Изабел”, като че беше твърде изплашена да говори, ала и сякаш страхът я караше да прави онова, което Кайл искаше. Не мърдаше. Не пищеше. Просто стоеше, втренчена в една точка. Сякаш ужасът я бе погълнал изцяло. Но Кайл не ѝ даде втора възможност и отново постави тиксото на устните ѝ, след което с ръка повдигна брадичката ѝ; а с другата, в която държеше ножа, който взе от шкафа, допря острието до врата ѝ, като натисна съвсем леко. Усети как момичето изтръпна в ръцете му, но прекалено ужасена, за да направи каквото и да е.
- Лесно е, Обърн. Просто трябва да натиснеш по-силно, за да прекратиш живота ѝ - докато говореше, ръката му бавно мина по права линия върху врата ѝ, оставяйки рана, от която започна да се стича кръв. – Не можеш да отречеш, че заслужаваш да си отмъстиш, нали? Знаеш, че част от теб го иска  - бавно бе започнал да се доближава до нея, вперил поглед в нейния. Не изпускаше очите ѝ от своите, а в ръката му все още се намираше ножа, по който бе останал кръвта на Изабел. И когато бе скъсил разстоянието между тях прекалено много, спря пред нея и наклони съвсем леко глава, сякаш приканвайки я да изпълни желанието му.

Червенокосата поклати отрицателно глава. Не го искаше. Наистина ли? Съзнанието ѝ рисуваше грозни картини, които ѝ причиняваха болка. Виждаше убийството на баща си, а след това чуваше шепотите зад гърба си. Виждаше себе си щастлива, а след това виждаше зачервените от плач очи в огледалото. Виждаше едно момиче, което не познаваше, а след това виждаше една блудкава илюзия, която приличаше повече на привидение. Най-лошото бе, че се съгласяваше безмълвно с него. Искаше го. Искаше не само тя да изпитва тази болка, а да я сподели с някого. След убийството на баща ѝ, момичето преглътна всичко и не изрази емоциите си по никакъв начин. Нормално бе да бъде тъжна, а след това тъгата да премине в ярост, когато полицията просто вдигна ръце от случая, защото липсваха следи или на тях така им бе по-удобно, ала не… Обърн посрещна всичко със спокойствие и безразличие. Продължи живота си оттам, от където за кратко той бе прекъснат и се приспособи към леките промени. Заблуди себе си, както заблуди всички останали, че е силна. Може би ако тогава бе изразила всички онези емоции, сега нямаше да се изкушава да протегне ръка напред и да посегне към ножа.
- Не! – извика силно и всички картини се пропукаха и разпиляха из съзнанието ѝ.
Уплашените очи на момичето се взираха в нея. Наблюдаваха я. Надеждата винаги умираше последна и макар за момента да бе прогонена, сега тя бавно и постепенно се връщаше. В очите ѝ се появи нов пламък, слаб и колеблив, но докато имаше сили Изабел изглеждаше готова да се бори за живота си, ала Обърн изобщо не се интересуваше от нейния живот. Интересуваше я Кайл. Знаеше, че са различни, ала не бяха чак толкова различни. Виждаше нещо познато у него, което може би той пръв бе забелязал у нея.
- Кайл… - назова го по име, при това с нежност и колебание, а устните ѝ трепнаха, докато опитваше да се усмихне. Протегна ръка напред и докосна лицето му. Погали го бавно и внимателно сякаш се страхуваше да не се отдръпне или пък да не замахне с ножа към нея. Всеки мускул в тялото ѝ бе напрегнат и готов за действие. Самата тя бе готова да отстъпи назад, ако се наложи.
- Погледни я, Кайл. – продължи със същия тон и за момент отмести погледа си към момичето и отново го върна върху Кайл. – Тя е просто момиче. Мислиш ли, че ще се почувствам по-добре, ако я убия? Мислиш ли, че нейното място по някакъв начин ще изпълни празнината, която убийството на баща ми остави в мен?
Поклати глава отрицателно. Някой ден щеше да е готова за първото си убийство, може би. Някой ден щеше да го направи, може би. Не сега. Не и с това момиче. Смъртта ѝ би донесла болка за родителите ѝ, приятелите ѝ, близките ѝ, ала нулево удовлетворение за червенокосата. Едни уплашени очи се взираха в нея и пораждаха съжаление, а не гняв. Обърн искаше да застане пред убиеца на баща си, искаше да види онзи пламък в очите му и липсата на страх. Удовлетворението издаваше с преодоляването на едно изпитание, а нейното изпитание беше да го открие и да си отмъсти.
Докато мълчаха, ръката ѝ бе докоснала неговата, приканвайки го да ѝ даде ножа. Безмълвно го убеждаваше в безсмислието на цялата ситуация. И тя вярваше в това безсмислие, защото то ѝ даваше сила да не се предава. В против случай усещаше как потъва обратно в прегръдките на лудостта. Сенките отново се появяваха пред очите ѝ. Същите, за които преди вярваше, че ще я превърнат в убиец, готов да отмъсти, ала я превърнаха единствено в несигурно в собствените си възможности момиче, което искаше справедливост. Същата, която правосъдието в тази страна не ѝ даде, защото не заловиха убиеца на баща ѝ. Не можеше да позволи сенките отново да я контролират. Не и когато пред нея имаше невинно момиче, а до нея опасен престъпник, облечен в кожата на не много по-възрастно от нея момче.