Starbucks

Je suis désolée. Lo siento. Ik ben droevig. Sono spiacente. Perdóname...

Нямах право да се оплаквам, нали? Може би пък нямаше да оправдае очакванията ми и да излезе пълна таткова дъщеричка - хранена със сребърна лъжица през целия си живот. Не възнамерявах да се превръщам от проста охрана, колкото да не стъпи накриво и да си счупи токчето, в семейната детегледачка, която търчи подир пиклата и върху която накрая винаги увисва вината.
Не беше обелила и дума откакто баща й я повери на мен до края на вечерта. Поне това бе претекста му пред нея. Всъщност трябваше наистина да я наблюдавам като орел децата си. Поне това дължах на господин Коен. Беше невероятен човек, когото страшно уважавах и близък приятел на татко, което означаваше, че не можех да си позволя да разочаровам нито един от двамата. Колкото до въпросната мис Теа Коен, никога досега не бях отпускал поглед върху нея, не бях се интересувал от историята й, от положението й, дори не мислех, че е някоя важна персона, докато не бях назначен да я пазя. На пръв поглед не изглеждаше кой знае колко приказлива и все още не можех да преценя добре характера й, все пак... вървяхме само от десет минути, а се запознахме преди петнадесет. 
Обувките й отекваха по равния булевард, а моите се усещаха като избледняващи сенки на нейните. Донякъде ситуацията беше неловка и това беше съвсем нормално - двама непознати, възложени да се едва ли не харесват, за да могат да дишат в едно помещение, без да се нападнат било то физически или словом. Така или иначе трябваше да се държа съвсем професионално и делово, да не показвам каквито и да било емоции пред нея. "И най-важното - гледай да не си изтървеш нервите пред нея." ме беше предупредил баща ми. Беше го казал като, че ли зависеше изцяло от мен и едва ли не това би го посрамило пред целия свят. За Бога, защото Александър за пръв път щеше да е в компанията на някое момиче.
- Заповядайте. - Отворих вратата на всеизвестното заведение и проследих момичето с поглед. Русите й вълнисти коси се развяха феерично при завоя към "Старбъкс" като че ли беше плащ на тореадор, само че не червен, а златист. За съжаление нямаше кой да играе ролята на бика точно в този момент, в тази ситуация... за сега. Принципно не си "изтървах нервите", както баща ми казваше, но не бих позволил дори на президентската дъщеря да ме прави на глупак, само защото татенцето й е голяма работа. Погрижих се да се настани удобно - дръпнах стола, приплъзнах го обратно и седнах точно срещу нея. Мислех, че се подразбираше това, че очаквах да ми каже какво ще пие, за да го поръчам, все пак тази вечер бях личната й охрана, сервитьор, може би дори стилист или пиколо. Потиснах желанието си да завъртя очи или да изпръхтя отегчено от раздразнението, което се надигна в мен посредством мълчанието й. Вместо това сключих пръсти и се подпрях здраво на лактите си. - Какво ще желаете?

Въздъхнах някак с насмешка и повдигнах вежди, при което лицето ми придоби гримаса тип "О, не думай." Подсмихнах се на себе си и раздалечих дланите си. Ако си мислеше, че бих й противоречал на думите, жестоко се лъжеше. Наистина тази учтива форма, не беше по вкуса ми, винаги съм я използвал по принуда - било то в обществото, на коктейли, вечери, срещи с важни клечки, приеми и прочее. Но никога не бе звучало толкова неестествено, колкото в нейно присъствие. Та тя беше с поне пет-шест години по-млада от мен. Първо, че не я познавах достатъчно, за да си заслужи уважението и честта да й говоря на "вие" и второ - това е все едно някой завършващ средно образование да се кланя на първокласник. Беше смешно, странно... неестествено, както се изрази младата Теа. Къде, за Бога, се бях набутал?
- Знам, че предпочиташ просто да си тръгна и да продължиш да правиш... каквото там си искаш. - подех и се вгледах за момент в нея. - Но знаеш... всъщност не, не знаеш. Искам да кажа, че съм длъжен - баща ти е добър човек, който просто иска да стоиш далеч от опасности, да си защитена. Не му казвай, че съм ти го казал, защото ще отрече още след първата дума, но за един баща няма по-ценно от дъщеря му или дъщерите му. И въпреки, че доста често не го показват по най-добрия и подходящ начин... - Усетих се, че говоря прекалено много - навик, който се проявяваше, когато се чувствам неловко. Заприличвах на досадна касета, пригодена за промиване на мозъци, на... родител едва ли не, което си беше до голяма степен ужасно плашещо и смущаващо. - Както и да е. Сигурна ли си, че не искаш нищо за пиене?
Не дочаках отговора й, а се изправих и отидох до младия касиер, който най-вероятно бе на нейната възраст. Е, добре де, тук просто ми се налагаше да използвам учтивата форма, понеже все пак не бях поредния селяндур, който говореше на "мой човек" или "к'во стаа" на всеки втори, че и първи срещнат. Бях добре възпитан, за което бях доживотно благодарен на майка си и това не възнамерявах да се променя никога.
- Добър вечер. - поздравих момчето и се усмихнах за част от секундата, колкото да го отметна от протокола за учтивост. Беше висок колкото мен, но малко по-слаб, с черни къдрици, подаващи се под зелената шапка с козирка. Светлите му очи контрастираха под сянката от шапката и просвяткаха леко, отразявайки всякаква останала светлина. Поръчах две произволни неща от менюто им. Кълна се имената на напитките бяха в пъти по-сложни от съставките на самите съдържания на чашките. Като стана дума за човешки прищявки и глезотии, а? За миг извърнах поглед към Теа и се усмихнах сковано в отговор на отегчената й почти до смърт физиономия. Какъв му беше проблема на това момиче? Останалите на нейната възраст не се оплакваха от компанията ми. Вярно, че и тя не го бе направила досега, но нещо в начина, по който ме гледаше загатваше точно това - "Кой си ти, господин-мисля-си-че-всички-припадат-по-мен, та да ми губиш времето?"
- Благодаря.
Поех чашите, в които нямах никаква представа какво имаше, но имаше ли изобщо някакво значение и ги поставих пред нея, така че да си избере някоя, а пък аз щях да се задоволя с каквото има в другата. Да, най-вероятно не подозираше какви компромиси правех в момента, но пък хей... тя беше принцесата, а аз покорния лъскав рицар в този сценарий, нали?

Не очаквах да й хареса избора ми на напитки, нито очаквах да каже и едно просто "благодаря", ей така... от учтивост. Всъщност знаех, че ще започне да недоволства, да се бунтува, да се държи лигаво и прочее, но със сигурност не бях видял момента, в който ще се провикне като дива пияна тийнейджърка, излагайки не само себе си по този начин, но и всички около нея. В случая тези всички се явявах само аз, разбира се, но все пак.
Преглътнах нервно, когато се изправи и поиска да й буустнат кафето или каквото там беше с уиски. Мислех, че няма да привлече особено внимание. Внимателно присвих очи в отговор на въпросителния поглед на касиера. Как пък нямаше да я оставя да си прави каквото поиска. За Бога, не исках да съм детегледачка, но на там се очертаваха нещата и то не по моя вина.
- Господи... - прошепнах на себе си и затраках нервно с пръсти по масата. Погледнах високата й фигура отдолу, протегнала напълно ръка към момчето. Понечих да й кажа да седне, но преди да успея да процедя и звук през устните си, тя се разкрещя като изтървана от лудницата. Дори отиде до служителя и му тръсна чашата пред очите, заповядвайки да й сипе уиски.
Изправих се рязко, защото странните неодобрителни, но в същото време любопитни погледи и подшушванията, примесени с огромни дози насмешка, съжаление и сеир не фигурираха изобщо в плана за тази вечер. Хванах здраво китката на Теа и се насилих да се усмихна, но по-скоро усмивката ми заприлича на гримаса, която само Джокера би направил.
- Добреее... - изсумтях леко изнервено и я дръпнах от касата. - Съжалявам много. - обърнах се към момчето и върнах погледа си към нея. - Това беше най-глупавото нещо, което може би си правила през живота си. Глупости... най-вероятно не е, но все пак. Защо? Нарочно ли искаш да ме издъниш? Заслужавам ли го? С какво?!
Не дочаках отговор и я извлачих извън заведението като малко дете, направило грандиозна беля насред площада пред целия град.