Стаята на Александрия и Мариса

В перфектната тишина най-накрая чух как звукът се завръща. Този мой любим звук, който така лесно ме успокояваше и ме караше да се чувствам сякаш единственото нещо което искам да правя е да изляза навън и да танцувам докато магическата вода капе от небето и лекува всяка една моя тревога. За пръв път от сякаш векове насам в топлия Лос Анджелис валеше дъжд. Крайно време беше, според мен. Аз съм от малцинството хора, които истински се наслаждават на дъжда и начина, по който някак почиства града, а и хората в него. Това на пръв поглед така обикновено явление ме изумяваше и хипнотизираше по един характерен и уникален начин, а красотата, които малките, блещукащи кристалчета носеха със себе си ме караше да им се възхищавам. Това бяха мислите, които се въртяха в моята малка, хубава главица докато бях вперила замечтан погледа в прозореца.

Отне ми известно време да се върна в реалността и да осъзная къде се намирам, но когато най-накрая го направих се досетих, че трябваше да излизам скоро. Беше едва седем часа сутринта, така че не бях изненадано от факта, че Мариса още беше изгубена някъде в страната на сънищата. Но все пак кой би бил буден по своя воля в този безбожен час? Обличайки дрехите си възможно най-бързо и безшумно аз се опитах да се измъкна като нинджа от стаята, която деля с Риса. Естествено никога не се получава както съм го планирала, понеже бързайки да се преоблека за малко да съборя една лампа върху главата на спящата красавица. За наш късмет това не се случи, но все пак съм изненадана как тя успя да не се събуди от количеството шум, който вдигнах. Наистина не ставах за нинджа... Затваряйки вратата към стаята вдигнах качулката на любимия си черен суичър и запрепусках по стълбите, които водеха до изхода на сградата.

***

Кой изобщо се обажда за да отмени дадена уговорка, когато остават точно две минути до започването й. Идиоти. Изглеждаща като мокра кокошка се запътих обратно към общежитието си за да се върна в леглото и да проспя остатъка от деня. Радостта, която времето ми носеше рано тази сутрин вече се беше изпарила и раздразнение беше заело мястото й. Сега, когато бях ядосана, тъмните небеса само ме потискаха и разпалваха яростта ми още повече, до момента в който бях на път да започна да убивам хора.

Прекрачвайки прага на стаята си бях посрещната от една интересна гледка. Любящата ми съквартиранта се беше разровила из моите вещи и държеше в ръка едно писмо, оставено ми от баща ми. Бутнах вратата, до която стоях, по начин, по който да известя присъствието си. Лицето ми беше алено червено, от косата ми капеха малки капки, които мокреха пода, а от ушите ми сякаш излизаше пушек като по анимациите. Закрачих напред, като токчетата на обувките ми издаваха единствения звук, който се чуваше в помещението. След един мъчителен момент най-накрая стигнах до Мариса изтръгнах рязко парчето хартия от ръката й.

-Какво си мислиш че правиш? – гласът ми беше достатъчно студен, за да счупи Титаник, но очите ми вече започваха да се насълзяват – Това не ти влиза в работата.

Прегръщайки писмото от баща ми, както и тайната, скрита в него, отпратих един стреснат поглед на момичето пред себе си. Стената ми започваше да се пропуква, но се опитах да я задържа със всички сили. Все още ми беше останала тази малка надежда, да открия сестра си. Нямаше да оставя някой да ми я отнеме.

Чувствах се сякаш се въртях в кръг, гонех си опашката, винаги се връщах там, от където бях започнала. Всеки път когато се опитвах да постигна нещо падах. Всеки път когато се опитвах да задържа някого го губех. И след всичките хора, които изчезнаха от живота ми и ме оставиха, защото не бях достатъчно добра за тях, в това писмо се криеше единствената ми надежда. Без семейството ми, без приятелите ми, този човек, който се намираше някъде по света, може би можеше да върне цвета в моя сив като дъждовните облаци живот. И някъде, зад тази моя мисловна стена, се криеше малкото момиче, което бях преди години. Това крехко, безпомощно същество, което символизираше всичко, което не исках да бъда. Това, което тя мечтаеше да бъде, когато порастне бе да бъде смела. Но никой не е казал, че това е лесно, никой не й беше казал, че това вероятно е най-трудното нещо за постигане. Защото колкото и да лъжех себе си, колкото и да се правех на желязна и да исках всички да ме мислят за такава... аз не бях. И това беше един от много моменти в които исках просто да се срутя. Да падна на земята, да се свия и да плача с години наред.
Това писмо беше единствения спомен от баща ми, който бях запазила. И колкото и да мразех мъжа, колкото и да мразех и това, което е причинил на майка ми, наистина обичах момичето, поради което изчистения почек на подателя е създал един малък текст...макар и да не я познавах.
-На баща ми е.
Сякаш за драматичен ефект една единствена сълза се изплъзна от контрола ми, оставяйки като белег перфектана солена диря на бузата ми. И звукът от падането на още една въображаема тухла от пейзажа, който бях изрисувала в съзнанието си, отекна и се изплъзна от мен под формата на хлипане. Сама не разбирах защо точно бях толкова травмирана само като погледна това проклето листче хартия. Не разбирах защо съм толкова слаба. Но вече всичко бе свършило, контрола бе изгубен. Хванах здраво писмото в ръката си, като че ли всеки момент щеше да се изпари и преди това да успее да се случи го хвърлих в едно от чекмеджетата си и го затворих рязко, подскачайки от звука който то издаде.

Отместих погледа си от лицето на Риса, към прозореца и забелязах, че вече е спряло да вали и злите облаци малко по малко са започнали да изчезват. Зад сивата завеса се прокрадваше малко светлинка, и тук-таме се забелязваха светло сини акценти, които изрисуваха невероятна картина по планините и хълмовете на Лос Анджелис. Нека си представя, че съм изглеждала много замечтана и озадачена като в някоя сапунка... Ако това бе драматичен филм, то сцената най-вероятно щеше да завърши в този момент и щеше да ми спести мъките да изкарам какъвто и да е отговор. Но за жалост, колкото и да е мелодраматичен живота ми, нямах такъв късмет. Все пак, кога ли съм имала късмет? Момичето, което седеше пред мен изглеждаше повече от стъписано, сякаш и тя е готова да рухне във всеки един момент. В мен, от друга страна, се надигаше някаква топлина. Забравено чувство на перфектно щастие, или по скоро копнеж за него. Колкото и да не исках да го призная на себе си, думите на Мариса ме докоснаха. И, разбира се, не можех да повярвам, че това е истината, но надеждата, която ме беше изпълнила, бе обгърнала всичките ми сетива и сякаш стоеше, крещеше на мозъка ми „това е тя!“.
Обаче не позволих на изражението ми да се промени. Не му дадох да издаде наивността ми, от страх, че ако й се доверя, момичето ще се изсмее в лицето ми и ще каже нещо от типа на „забравих да се пошегувам с теб за първи април“. Нелепо, знам, но все пак възможно. И за това, вместо да й повярвам, направих следващото най-глупаво нещо.
-Ха-ха. Изключително забавно. – думите ми, естествено, бяха придружени от огорчен тон и въртене на очи. – За малко да ти повярвам, на знаеш.
Е, поне трябваше да й призная, че тя е наистина добра актриса. Убеждавайки себе си че всичко е било само на шега препускащото ми сърце най-накрая се успокои. Не беше логично, не беше възможно тя да е това момиче, което се предполагаше, че ми е сестра. Та това писмо е изпратено от Русия. Беше глупаво да се обнадеждавам.
Поглеждайки отново Мариса просто застинах в очакване, за да видя как ще отвърне тя. Всъщност не бях много сигурна какви точно са ми очакванията, но объркания поглед на съквартирантката ми не ми помагаше никак.