Are you the one to break me? Well, you might as well succeed. But I’m already broken.

First topic message reminder :

Отворих рязко очи, изправяйки се в леглото си, заредения пистолет отново в ръката ми. Отново насочен напред. Отново бях покрит с пот. Отново сънувайки кошмар.

Поредния.

Избърсвайки мокрото си чело и полепналите по него кичури коса с опакото на ръката си, премигах. Трябваха ми секунди, за да свикна с тъмнината и да погледна мигащите цифри върху нощното ми шкафче. 2:41рm. О, мамка му – беше посред нощ, което бе и главната причина да се надявам да не бях издавал викове или някакъв друг вид шум, който да събуди съквартирантката ми. Е, вярно, стаята й не беше прилепена до моята и между двете помещения имаше известно разстояние, но тя все пак би била способна да ме чуе, ако съм достатъчно шумен – нещо, което със сигурност не исках да се случва. Въздъхнах. Връщайки пистолета под възглавницата с движение, което ясно показваше, че това за мен е вече повече от навик, се изправих, отмятайки чаршафите, покриващи единствено тялото ми до кръста. Свличайки дрехите една по една, оставих пътека от тях по пътя към банята и вече напълно гол, влязох под душа. Студен душ, за да ме освежи, ободри, отърси от кошмара и разбуди едновременно – знаех, че няма да бъда способен да заспя отново след този вид сънища. Винаги бяха за едно и също. Винаги се отнасяха за една и съща личност – малкото момче, което беше единственият човек, дошъл близо до това да значи нещо за мен. Да ме накара да изпитвам емоции, различни от гнева, болката и желанието за убийства.

Приключвайки, спрях струята вода и загърнах кръста си с голяма хавлия. Излизайки от банята, вече сух, но с все още влажна коса, екрана на лаптопа ми изведнъж светна. Отлично – това беше знак, че имах някаква задача. Работата ме очакваше, а аз само бях чакал да се появи такава досега, особено след кошмара. Трябваше да се разсея с нещо – а какъв по-добър начин да постигна това от това да очистя някой?

Самата идея приповдигаше иначе смахнатото ми настроение. Въвеждайки няколко кода в компютъра си, за да го отключа, се втренчих в екрана. Мамка му. Единствената ми „задача“ за момента беше под формата на адрес някъде из Ел Ей. По дяволите. Нямах директна мишена, а само местоположението на дома на някой, който организацията беше взел на мушка. И който аз можех да използвам за примамка, така че да им устроя капан и да отмъкна нужната ми информация изпод носовете им, докато те си мислят, че възложената им мишена е фасулска работа и ще я свършат без проблем. Е, щяха да се сблъскат с мен – определено повече от проблем – и определено нямаше да успеят да завършат възложената им мисия. Не и живи.

Проклинайки под нос още веднъж, бързо се облякох, накрая добавяйки любимото си черно кожено байкърско яке и яхнах мотора си. Използвайки апаратурата си, за да открия пътя към адреса, карах сигурно със 180 в час, но не ми пукаше, а и по това време нямаше нито трафик, нито полицаи. Стигайки къщата, паркирах отпред и ченето ми увисна – знаех мястото. Бях идвал тук неведнъж, тъй като момичето, което живееше с леля си, ми беше нещо като „приятелка с привилегии“. Наблегнете на частта с привилегиите и оставете на заден план тази с приятелството. Как, да му се не види, изведнъж Обърн се беше забъркала с моя свят?

Срещах се с нея от време на време именно защото тя беше напълно нормална, обикновена и нито знаеше, нито беше замесена по какъвто и да било начин с престъпността в Лос Анджелис. Или полицията. Тя беше чиста цивилна – от върха на сладката червена коса, та до слабите, стройни крака, които познавах добре, след като двамата бяхме близки в леглото. Смръщих се. И осъзнавайки, че нямам избор, се изкачих по къщата до прозореца на стаята й, като минах по така добре познатия ми път, накрая почуквайки на стъклото й достатъчно силно и търпеливо, докато успея да я събудя и тя да ме чуе. Дяволите да го вземат, не исках да правя това, което се канех да сторя, но пък и нямах особен избор по въпроса... Или трябваше да го направя, или да си остана без важна информация, която ми трябваше. И да я оставя като мишена на онези горили идиоти.

Това момиче не знаеше в какво се забърква.

Нещо ми подсказваше, че тя знае, че ме предизвиква, но всъщност не бях убеден дали тя напълно съзнаваше какво би предизвикало това да си играе с мен - какво точно значеше, ако се пробва да ме разиграва...

Все пак, аз бях като животно. Поправка - махнете частта с "като"; убивах хладнокръвно, живеех на ръба и в 90% от случаите никак не ме интересуваше дали ще живея или ще умра.
И ето го сега това малко същество, с така крехка фигура и огромни зелени очи, което ме объркваше - защо все още се опитваше да прави опити за сближаване? Все пак, и аз, и тя знаехме, че щях да я защитя и без да прави това. Какво я караше да ме подтиква да... всъщност, какво? И аз не знаех какво точно тя се опитваше да направи, какво търсеше в мен и каква реакция очакваше - може би, ако знаех, щях да я изфалшифицирам, за да може тя да е доволна и да се свърши с всичко това.

Един Бог знаеше обаче какво търсеше Обърн в мен... Ха, нима наистина си мислеше, че мога да й дам каквото и да било? Ако беше така, тъжната истина беше, че се лъжеше сама себе си. Нима не виждаше? Нима не си личеше? Нима не разбираше?

Мразех се.


Ненавиждах сам себе си, за всичко, което бях сторил и продължавах да правя, за това, че бях чудовището, в което те ме бяха превърнали, за животите, които бях отнел и не съжалявах, за това, че не можех да чувствам, а може би и защото не бях достоен да чувствам. И аз не знаех.

Опрял дулото на пистолета в тялото й, просто я наблюдавах. Безмълвен. Безразличен. Повдигнах рамене, съвсем небрежно, и това беше единствената ми реакция след думите й. След което се чу как пистолета удари земята и в следващия миг, още преди да дори да успее да премигне, ръцете ми бяха върху бузите й, обгърнали лицето й и аз я целувах с такава страст, че дори въздуха около нас запуши. Обхванах долната й устна между своите, изследвайки, търсейки, искайки. След което езика ми се плъзна в устата й и от гърлото ми се чу едно слабо, но доволно "Мммм .." и аз продължих да изучавам устните й със своите. Целувката беше дълга, изпълнена със страст, но нищо друго.

Накрая се отделих от нея, макар дишайки тежко, но в очите ми нямаше кой знае какви емоции. Може би желание, но това да искам секс надали се наричаше емоция .. Или бърках?
Усмихвайки се бегло, някак тъжно, и все така уверено, накрая казах

-Мисля, че вместо ти с мен, накрая аз мога да си поиграя с теб .. И то така, че да забравиш дори току що изречените си думи, а какво остава за целия ни разговор.

Уверената усмивка сега изцяло плъзна по лицето ми, но този път не беше така студена. Беше по-скоро .. фалшива. Защото не исках да си играя с Обърн. Не исках и да говорим. Не исках да правя каквото и да било .. Всъщност, по-скоро за момента имах нужда просто да остана за малко насаме с мислите си. Да се стегна и да се изградя наново - старото ми, студено Аз, което така добре познавах, и в което Джаред го нямаше.

Извръщайки се обратно към мишената, запратих отново едно от многото скрити остриета по мен, връщайки се към тренировката си от по-рано, сякаш нищо не се беше случило. И сякаш действително не бях казал нищо.

За момент веждите ми се вдигнаха нагоре от изненада, след думите й.

След което очите ми заблестяха, спомена и импулса за убиване надигайки се в мен и заплашвайки да ме завладее. Гледах я сериозно, гледах я безчувствено и ако изобщо можех да разчитам мислите й, щях да помисля, че тя действително можеше да види как в момента погледа ми дори не беше човешки.

Потискайки чудовището, скрито в мен обаче, съвсем леко свих вежди и бавно, постепенно, но сигурно я огледах от главата до петите. Не казвах нищо и без да прибързвам с думите си, просто мълчах, съвсем спокойно. Просто гледайки я, наблюдавайки я, изучавайки я.

И виждах твърде ясно крехкото й психическо състояние. Беше пред мен, готово да ми избоде очите и ако трябваше да съм съвсем точен, Обърн изглеждаше сякаш можеше да се счупи във всеки един момент - и имах предвид емоционално, а не буквално - сякаш щеше да се пръсне на хиляди парченца, които никога повече да не успее да събере отново. Май й идваше твърде в повече, не че бях експерт в това, де. Просто предполагах. И все пак...

Галейки бузата й с опакото на пръстите си съвсем леко, заклатих глава, докато казвах

-Вярвай ми, малката, не искаш да си като мен.

Усмихвах се студено, но безрадостно, говорейки уверено, сигурен в думите си, но с една прикрита тъга, която не бях сигурен дали си беше проличала и дали тя бе доловила в тона ми, но не ме интересуваше особено. А и не беше като тя да може да ми стори нещо, което някой друг преди нея да не ми е причинил вече - бях точно толкова увреден.

И нямах желанието да уча нито нея, нито който и да било - нее, проклятието да не чувствам си беше мое и ничие друго; нямаше да подложа друга личност на това, което аз бях преживял. По-скоро бих им дарил милостта да ги убия, отколкото да им сторя това и да ги оставя така... Да ги оставя толкова празни, представляващи една празна черупка, едно тяло и нищо друго и те да вървят по Земята като ходещи трупове, какъвто бях и аз.

Не, нямаше да го бъде. Само защото тя сега се чувстваше така, не значеше, че трябва да плаща за това после цял живот. А и в момента определено не беше в състояние да взима такова определящо за живота си решение, избирайки нещо, което, веднъж сторено, нямаше как да бъде върнато. От това връщане назад нямаше. Или поне аз не бях намерил обратен път досега...

-Ще те защитавам. Ще оцелееш, Обърн. Дал съм ти дума и ще я изпълня, но няма да те направя безчувствена. Не знаеш какво искаш от мен. Мога да те науча да стреляш, ако толкова настояваш, но нищо повече. Разбра ли ме? И когато всичко това свърши, ще се върнеш към живота си. Към нормалното. Чуваш ли ме?

Хванах я за раменете, готов да я разтърся леко, така че да ме разбере, но не го направих. Просто стисках тялото й с пръсти, силно, болезнено. Не, тя щеше да се върне към предишните си нормални дни. Щях да изчезна от живота й след като се уверя, че повече няма опасност за нея, ако се наложеше, но нямах желание да я въвличам в света на престъпниците, в света извън законите. А и преди всичко действах сам, като се изключеха редките случаи, в които Тори, съквартирантката ми, ми помагаше, но това ставаше само от време на време, а и случаите се брояха на пръсти.

-Няма да бъдеш като мен. Не можеш. Няма и да го искаш, не и наистина. По дяволите, дори аз не бих го пожелал - защо тогава ти би?

Свивайки леко вежди надолу, я гледах недоумяващо, погледа ми празен, но и недоумяващ. Нима не беше видяла какво бях сторил, когато ни нападнаха, докато бяхме на мотора ми? И наистина ли тя искаше да гледа на човешкия живот със също толкова малкото стойност, с който гледах аз на него? Беше ми трудно да възприема, че наистина беше така и тя действително желаеше нещо толкова... Нечовешко. Защо? Какво я караше да говори така? Или по-скоро... кой?

Скръствайки ръце пред гърдите си, повдигнах вежда.
Гледах я студено, рязко, без да казвам каквото и да било. Всъщност, виждах само едно малко момиче, което всеки момент щеше да тропне с крак от раздразнение, задето съм й казал, че е малка. Виждах и колко е уязвима, как миналото й я разяжда отвътре, или може би не беше точно миналото й, а реакцията на околните спрямо нея.
От това, което ми казваше, можех да предположа, че Обърн е сама - била е сама когато баща й е умрял и си е останала сама след това, може би твърде задълго. Мисля, че имаше нужда от някой. Не личност, с която да обсъжда или споделя миналото и проблемите си, не и някой психолог, който да си мисли, че може да я "излекува" от случилото се с нея. Не, то винаги щеше да е част от нея и тя надали щеше да го забрави някога. В подобни случаи на нейния нямаше връщане назад .. нямаше как да си отново "нормален" или да се върнеш към предишния си живот, защото това вече те беше променило и ти нямаше никога да си същия. Знаех го от личен опит .. Можеш само да продължиш напред, надявайки се, опитвайки се един ден да си добре достатъчно, че да се примириш със спомените и да продължиш да гледаш напред. Това беше единствения начин ..
Прехапах устни, наблюдавайки я. Този път изразих на глас мислите си
-Не. Не, Обърн. Знаеш ли какво виждам аз, когато те погледна? Не твърдя, че те познавам, защото сме спали заедно, но сега така като те гледам .. Виждам само колко точно отчаяна си да избягаш от проблемите. Да избягаш от действителността. Мислиш, че да не чувстваш е решението? Не, това просто е един начин да избягаш сама от себе си.
Наклоних глава на една страна, наблюдавайки я и се чудех дали я съжалявам, или й завиждам. Фактът, че можеше да чувства .. сама не знаеше колко удивителен беше, може би защото не беше като мен. Защото не познаваше празнотата от това да нямаш емоции .. и как можеше да те разяжда тази празнота, ден след ден, докато накрая дори не си убеден, че вече си човек. Ако не кървях понякога като част от занаята, може би отдавна вече нямаше да вярвам, че изобщо дишам или съм жив. Само факта, че виждах туптящата във вените ми кръв, щом се случеше да ме ранят, ме спираше да не потъна изцяло в убеждението, че не съм човек. Че не съм личност. 
Но тя не знаеше това. Нямаше как да го знае. Бях видял достатъчно от отчаянието й, че да се убедя колко точно силно искаше да се отърве от емоциите си. Знаех, че го желаеше повече от всичко. Беше като да захвърлиш някоя скъпоценност на боклука .. но тя дори не го съзнаваше.
Намръщих се, наблюдавайки я студено, но мълчаливо и накрая просто й обърнах гръб.

Как се чувстваше? Не можеше да определи. За първи път беше толкова далеч от онова разглезено момиче, което имаше света в краката си, макар че в момента приличаше повече на него, тъй като то постигаше всичко чрез солените си сълзи. Същите, който бяха изпълнили очите ѝ и се стичаха по лицето ѝ. Сълзи от гняв и отчаяние, а не от болка. За първи път не се чувстваше и като другата Обърн, която се появи след убийството. Тя не беше център на Вселената, макар че повече от всякога чуваше името си, изричано от познати гласове и такива, които не познаваше. През първите месеци дори имаше своя миг на слава, докато местните журналисти разнищваха мистерията около убийството на баща ѝ. След това забравиха за убийството, както и за нея. По-добре. Новата Обърн харесваше самотата, тишината и копнееше никой да не знае коя е. Възможно ли бе сега да имаше трета Обърн? Онази, която побираше в себе си онова, което беше останало от другите две.
Сякаш полудяваше. Дори изглеждаше по този начин. Първо се усмихна, а след това се засмя като смеха ѝ не беше онзи звънлив и така типичен за нея смях. Звучеше грозно и враждебно. Почти като на луд човек, но нямаше как да звучи по друг начин, когато тя самата не беше сигурна какво се случва. Смееше на факта, че Джей е прав и тя наистина беше отчаяна, но гласът в ума ѝ не се изразяваше по този начин. Той не ѝ спестяваше истината за нещата и с възможно най-циничен тон изтъкваше колко е жалка. Едва ли имаше как да падне по-ниско, защото отдавна се намираше сред прахт и мизерията на собственото си съществуване. Щеше да направи услуга на всички, ако престане да опитва да бяга от проблемите и да се прави на силна и просто не приключи всичко.
Развиваше се. Бавно и постепенно прескочи фазата на лудост към тази на безразличие и самоубийствени мисли. За кратко. Гласът в ума ѝ имаше какво да каже не само на нея, но и на него.
- И ти не си по-различен – каза тихо, но уверено, - Ти също бягаш от проблемите си, макар че в твоя случай проблемът е един. Защо просто не намериш начин да се справиш с него? Дай ми пример вместо да залагаш на сигурното и лесното, изтъквайки как е правилно да се постъпи в такъв момент и при такива обстоятелства.
Мислеше всяка изречена дума. Може би изглеждаше луда и звучеше по този начин, защото в рамките на няколко минути бе променила мнението си хиляди пъти, но в живота ѝ винаги бе имало някой, който да ѝ покаже правилния избор. Обърн не бе научена сама да взема правилните решения и зависимостта ѝ от някой друг полича неведнъж за последните няколко минути. Но в момента не беше просто заради нея. Беше и заради него, защото беше подразнена от думите му, които не заставаха плътно зад действията му. Беше ѝ пределно ясно, че го тласка отново към неприятна за него тема и че го притиска към нещо, което не бе сигурна дали е готов да направи, но знаеше, че това е единственият начин. Нейната слабост беше просто извинение да му помогне да пребори своите проблеми. Или поне да опита…