Hard Rock Café

Бе една от тези сутрини, в които просто исках да се сгуша в леглото си и да забравя за света; някак си да се скрия от него, да избягам. Чувствах се малка и крехка, неспособна да се изправя пред него и да го погледна в суровите, пълни с жестокост очи, които само чакаха удобен момент да ме пречупят. Бе ме налегнала меланхолия, кънтяща в ума ми, примесена с разяждаща празнота, която свиваше корема ми и от която ми се повдигаше. На моменти бе толкова силна, че имах чувството, че ще превземе съзнанието ми и ще се слея с нея в нищото. Винаги след тези две понятия следваше трето, а именно – тъгата. Тя бе като епидемия, пътуваща по въздуха. Той бе изпълнен с безнадеждност, която хората бъркаха за кислород. И ние се задушавахме, давехме се, като го допускахме в дробовете си, откъде той ни завладяваше и превръщаше в роби, подвластни на емоциите си.
Ако тъгата имаше цвят, тя сигурно щеше да е сива. Или може би сиво-синя. Много наподобяваше дните ми с еднообразието и сивотата си. Бе трудно да се обясни съществуването й, но аз просто знаех, че е там. И че ме разяжда като киселина, течаща из вените ми и превръщаща кръвта ми в токсична отрова, бавно пътуваща към сърцето ми, стремейки се да го потопи в себе си и да го унищожи.
Заслушах се в звуците от тихата музика, които прелестно танцуваха из въздуха. Бяха нежни и пламенни; имаше огън в музиката, който липсваше в мен. Песента не бе красива, но затова бе изкуство – караше те да почувстваш нещо.
Станах от леглото със съзнанието, че смятах да пропусна половината работен ден. Днес бях станала умишлено по-рано, за да закъснея, без да бързам.
Външният свят бе някак притихнал, което бе необичайно за него. По принцип, градът бе пълен с хора и кипеше от живот и енергия. Привличаше те с необичайно ярката си светлина и те придърпваше в хаоса от щастие, който предлагаше на туристите, посещаващи го. Лос Анджелис бе поредната красива илюзия, представена на хората чрез медиите, за да ги заблуди за наистина случващото се тук. Какво ли не им предлагаха – плажове, клубове, фестивали. Но никой не споменаваше убийствата, нарко-сделките или психопатите, с които се занимавахме. Разбира се, те щяха да пропукат измамната фасада и тогава хората щяха да прозрат извън нея. А това щеше да ги накара да забележат колко грозно бе наистина това място отвътре. Само че в днешно време, ако си красив отвън, няма никакво значение какво си всъщност. Затова всички просто вярваха.
Днес обаче нещо бе различно. Цветовете навън не бяха ярки като обичайно, бяха някак избелели и избледнели; сливаха се. Хората вървяха със сведени глави, улиците бяха празни и пусти. Птиците бяха някак притихнали, както и разговорите на обитателите.  Всеки се бореше с някаква лична драма или пък се опитваше да избяга от вътрешните си демони, които го преследваха. Навън не се виждаха характерните за Ел Ей ентусиазирани туристи.
Явно тъгата и празнотата не бяха налегнали само мен. Бяха се спуснали като покривка върху целия град и го задушаваха. Въздухът бе изтъкан от тях и прогаряше дробовете ми. Бяха като клетка, от която не можеш да избягаш.
Прекосих големия, празен площад и се запътих към кафето, разположена от отсрещната му страна. Заобикаляхме ме множество старинни сгради, между които то бе сгушено. Оглеждах се наоколо, попивайки всякаква информация. Или може би това бе просто инстинкт, който придобиваш като започнеш да работиш за Службите. Не ми убягна човека, хранещ гълъбите в далечината, или тълпата пияници, излизащи от бара в съседната улица след поредната безсмислена вечер, удавена в алкохол.
Кафето бе празно, което обаче го правеше още по-уютно. Няколко човека бяха насядали по масите, възползващи се от липсата на ятото туристи, което скоро щеше да завземе всички заведения като орда. Избрах си една маса в дъното, която бе по-отдалечена от останалите, търсейки уединение, и закрачих натам.
Обърнах се, за да се огледам за сервитьорка, но нещо препречи пътя ми. Върнах погледа си върху човека, в който се бях блъснала, и се заковах на място.
- Съжалявам, много съм невнимателна!

П. С. Съжалявам отново за закъснението!