thea j. cohen
administrator
marissa kelly
administrator
Latest topics

you're wrong, but you're so much fun (maeve&jaden)

Предишната тема Следващата тема Go down

you're wrong, but you're so much fun (maeve&jaden)

Писане by Maeve. on Пет Авг 15, 2014 5:09 pm

Светлините на града ме зашеметяваха с бляскавото си сияние, излъчвано настоятелно и заслепяващо с яркостта си. Бяха навсякъде – фарове на автомобили; неонови знаци, уведомяващи гражданите и туристите за денонощните магазини, ресторанти и прочие; улични лампи; ярко светещи надписи над баровете и табели, обозначаващи местоположението на евтини и посредствени хотели; прожектори, закрепени за билбордовете. Обстановката, като че ли, примамваше гражданите и туристите в клопката си с множеството различни багри и цветове. Имаше някаква особена красота в смесицата, която те представляваха. Тя пораждаше усещането за забързания, изпълнен с трепети, живот, на когото всеки, пристъпил в града, можеше да се наслади. Това й бе Ел Ей – една безкрайна и жива атракция. Прииждаха тълпи от хора само и само за да я зърнат. Потапяха се в хаотичното ежедневие, губеха се в пъстрата атмосфера, наслаждавайки се на единствените мигове, в които можеха да бъдат някой друг. Търсеха усамотение сред масата народ, защото знаеха, че могат да претопят същността си сред многото; да я скрият. Големите градове представляваха хипнотични маски, които хората можеха да надянат; убежища заради възможността да изчезнеш сред множеството.
Спрях на кръстовището, рязко натискайки спирачки. Отнесеността ми току-виж бе предизвикала верижна катастрофа. Дори по това време улиците бяха пълни с автомобили, борещи се за надмощие и предимство. Светофарите диво премигваха и сменяха светлинките си, които трептяха на, изпълнения с напрежение въздух. Най-различни хора скитосваха булевардите, заглеждаха се във витрините, ненаситни и жадни за още, опитващи се да попият възможно най-много с очи.
Зелената светлина ми сигнализира отново да увелича скоростта. Завих към отклонението, по което се излизаше от града, без да се налага да се качваш на магистралата. Булевардът вече се стесни и постепенно съвсем изчезна. Тук вече не бе толкова населено и определено тълпата бе намаляла. Имаше множество пътни знаци, представляващи индикации за новодошлите. Още един завой и пред мен се изпречиха няколко сгради, разположени близо една до друга. После още няколко – купища постройки, блестящи във всички възможни цветове. Навсякъде имаше спрели автомобили и нарастваща глъчка. Промяна бе главоломна. До преди няколко минути пътят бе пуст и празен, местността – необитаема. Тук обаче бе различно и никак необичайно. Така бе всяка вечер. На това място винаги бе пълно с хора, особено по това време.
Музиката, превземаща обстановката като неканен гост, караше земята да трепти.
Слязох от колата, затваряйки вратата след себе си. Нощта вече се бе спуснала над града и го бе придърпала в, обгърната си в тъмнина, прегръдка. Всичките светлинки, мигащи яростно наоколо, обезсмисляха мекото сияние, излъчвано от луната, и я караха да изглежда някак незначителна, незабележима и малка; изумително невзрачна. Сребърният сърп бе едва видим – доказателство за нарастването й. Това обаче бе предимство за звездите, които сега грееха и изпъкваха на тъмното небе. Облаците отдавна се бяха изнесли към вътрешността на континента, напускайки Западния бряг. Отсъствието им, пък и затишието на иначе непрестанно духащия вятър, сега правеха вечерта спокойна, а атмосферата някак задушевна.
Закрачих към най-близкия бар, където напливът от туристи не бе толкова голям, поради лошата му слава, която се носеше из околностите като стара легенда. Мястото бе обитавано главно от отрепки, разбира се, богати, и от тези, излъгали се да го приближат. С достигнатето на входа започнах да усещам трептящата музика сякаш вътре в мен; ритъмът ме хипнотизираше с отмерените си тактове.
Спрях се пред масивната стоманена врата пред погледа на охранителя, който сега се взираше безмилостно в мен. В ръцете си държеше списъка с направилите си резервация и проверяваше новодошлите по него. Отметнах къдрици и се усмихнах предизвикателно. Нека се опиташе да ме спре!
-          Мейв Дю Куту – произнесох отчетливо, като се наложи да повиша глас, за да надвикам музиката – Името ми е в списъка.
Очите на портиера зашариха из листите, търсейки буквата “М”. Когато очевидно я намериха, веждите му скочиха и той отново ме изгледа подозрително.
-          Е? – въздъхнах отегчено.
-          Чакат те – изръмжа недоволно.
Шмугнах се покрай него, преди да е размислил или решил да ме претърси, и се вмъкнах в задименото заведение. Мирисът, разнасящ се в помещението, бе смесица между алкохол и цигарен дим, от които просто можеше да ти се замае главата. В множеството сепарета бяха насядали все престъпници, които заслужаваха да изгният в затвора. Заковах се на място, оглеждайки обстановката. Виждах немалко познати, а някои дори отвръщаха на погледа ми с усмивка. Само че не му бе сега времето за купонясване с бъдещите подсъдими, чакащи доживотна присъда. Очите ми сканираха тълпата в търсене на определен човек, който ми се губеше в множеството.
Запътих се към центъра на заведението, където се намираше бара. Около него бяха насядали по-дребните провинили се от рода на дилъри и някои не толкова престижни наемници. Махнах на бармана да се приближи, а той и не изчака втора покана.
-          Какво ще желаеш, малката? – подкачи ме с лукава усмивка.
-          Водка с лимон.
Той кимна и дръпна една бутилка от купа с подобни. Сипа част от съдържанието й и прибави лед и лимон. Взех чашата, оставяйки му очакваната банкнота и се отдалечих.
Нещо привлече погледа ми. Мъжът, заради когото бях дошла, излезе през задната врата и се изгуби навън.
-          По дяволите!
Изпих водката на екс и връчих празната чаша на първата сервитьорка, която видях. Да, на това ни учиха в Русия. Алкохолът прогори гърлото ми, но болката бе някак приятна и сладостна. Забързах след мъжа, излизайки също навън и затваряйки вратата след себе си.
Описанието отговаряше, профилът съвпадаше.
Замръзнах, усещайки колебанието, прокрадващо се в съзнанието ми. Знаех, че трябваше да действам по плана, но може би – само може би – щеше да е по-полезно, ако го заобиколя. Преглътнах думите, които бях готова да изрека, за да го хвана в капана си, и затърсих нови, по-подходящи.
-          Може ли да ползвам запалката ти?
Определено щяха да ме уволнят.


Последната промяна е направена от Maeve. на Съб Авг 16, 2014 1:00 am; мнението е било променяно общо 1 път
avatar
Maeve.

Posts : 173
Points : 905

Върнете се в началото Go down

Re: you're wrong, but you're so much fun (maeve&jaden)

Писане by jaden. on Пет Авг 15, 2014 6:35 pm

-Джейд, не!!!
Изстрелът отекна из огромното помещение. И за съжаление, достигна целта си.

Изправих се рязко в леглото, машинално изваждайки зареден пистолет със свален предпазител изпод възглавницата си и го насочих към нищото, сякаш очакващ опасност. Дишах тежко, все още в плен на кошмара, но ми трябваха само няколко секунди, за да се осъзная и отърся от сънищата. Повтаряха се всяка вечер, така че отдавна бях свикнал с кошмарите. Прибирайки пистолета обратно на мястото му, се прозях, очите ми привикващи към затъмненото пространство. Изправих се и отваряйки прозореца, пуснах малко светлина в стаята. Нахлузих тениска и извадих документите от тайното помещение в пода, където обикновено ги криех. Имах поръчка. Четейки документите с прецизност за трети път, въпреки че веднъж ми беше достатъчно, за да ги запаметя на изуст, се загледах в снимките. Преценях. Жената изглеждаше съвсем нормално, слаба, с тъмна коса – сякаш нямаше да представлява кой знае каква трудност, но щеше да е проява на глупост от моя страна да подценя мишената си. Затова се смръщих, внимателно калкулирайки какво точно щеше да ми трябва, за да я елиминирам и как най-прецизно да свърша това. Бях търпелив – имах я за задача от седмици, но никога не се втурвах в мисия току така, без да планирам предварително всичко или без да си съставя план.
Прозявайки се наново, затворих папката и след като я бях прибрал обратно на мястото й, се приготвих да изляза. Взимайки си бърз душ, се облякох и като накрая нахлузих коженото си яке, форсирах мотора си, завъртайки дръжката за газта и се отправих с над 100 по магистралата. Ел Ей беше красив през нощта, а аз определено бях нощна птица – живеех за часовете на нощта, убивах през тях и дишах само за тях. Въпреки това обаче игнорирах обстановката около себе си, оставяйки се светлините, сградите и хората да се слеят в едно размазано петно през каската ми, докато карах както обикновено със скорост, граничеща с лудостта. Каква ирония – повечето ме смятаха точно за откачен, още щом чуеха името ми, но слуховете се носеха бързо и не ми пукаше за тях. Достигайки желаната дестинация, намалих скоростта – мястото беше като отделна част на Лос Анджелис, със свои собствени правила и закони. Тук управляваха престъпниците – независимо каква незаконна дейност си извършил, всеки един от нас тук имаше присъда и затвора му висеше над главата, чакайки. Търпеливо криейки се, изчаквайки мига, в който ще бъдем хванати и така наречения „закон“ ще възтържествува. Ако питате мен, пълни глупости.
Кимвайки на няколко от познатите си, паркирах мотора на обичайното, отредено за мен място и влязох в бара. Поздравих охраната, с който се знаехме отдавна, допирайки юмрук до неговия и се запътих зад бара – като част от прикритието ми сред тези престъпници понякога помагах в това място като част от ‚персонала‘, ако изобщо можеше и да се нарече така де. Крачейки към бара, забелязах едър, татуиран гологлав мъж да се запътва към мен, търсейки свада – очевидно искаше да се заяде с мен, нещо, което сред събраните тук беше такова ежедневие, че сбиванията дори не привличаха каквото и да било внимание повече, така че не беше чудно, че някой си търсеше боя. Необичайното обаче беше, че го търсеше от мен – явно този беше нов, защото дори и най-опасните тук знаеха добре да стоят настрана от мен.
Преди още великанът да успее да премигне, малък, но остър нож беше опрян в сърцето му и като натиснах достатъчно, че да усети ножа ми там, казах небрежно и отегчено
-Дори не си го и помисляй. Ще си мъртъв още преди да си успял да довършиш мисълта, че можеш да ми нанесеш дори и един удар.
Една голяма ръка се стовари върху рамото на глупака, повличайки го настрани и му зашепна трескаво – без съмнение, за да го светнат да си няма работа с мен. Е, не ми се случваше често някой такъв глупак да ме ‚заплаши‘, но си беше дразнещо.
Заставайки на бара, поех поръчките на няколко току що влезнали и след като напълних чашите им и им ги връчих, си избрах уиски и хванал шишето, го сипвах в чаша за себе си. Това беше момента, в който усетих с влезналите новодошли в бара и някой различен. Веднага усетих аромата й, отличаваш се ярко сред миризмата на тютюн, алкохол и цигарен дим. Периферното ми зрение я забеляза да говори с охраната до входа и ако досега не се беше откроила, то облеклото й след малко щеше да го стори вместо нея. Извръщайки поглед, накрая благоволих да я погледна както трябва и мислено проклех, ругатнята особено цветуща в мозъка ми – това беше тя. Момичето от снимките в папката ми, скрита в пода на стаята ми. Жената, която ме бяха наели да елиминирам. По дяволите. Какво правеше едно ченге като нея на място като това, а на всичкото отгоре и сама? Очевидно можеше да се защитава, щом нямаше нужда от партньор, който да я пази, но все пак ми изглеждаше твърде малка. Твърде крехка.
-Замести ме. – не беше молба, а директно се обърнах към един от барманите, който да поеме поръчките ми и побързах да прекрача бара, запътвайки се към изхода – в никакъв случай не трябваше да рискувам да ме забележи сега, преди действителното осъществяване на мисията ми, в която щях да я очистя.
И... двойно по дяволите. Тя очевидно ме следеше с периферното си зрение – бях с гръб към нея, но си беше прозрачно за мен, че тя е дошла тук, търсейки някой. И за мой най-огромен „късмет“, този някой явно бях аз. Мамка му. Какво можеше да иска от мен едно такова ченге като нея?
Изнизах се през вратата. Разбира се, напълно осъзнавах, че това никак нямаше да ми помогне, нито да ме измъкне от нежеланата ситуация, в която се бях намерил, но все пак побързах да се махна. Причаквайки я близо до задния вход, видях как не след дълго тя се появи през него, очевидно следвайки ме. И тъй като не очакваше да я сварят на местопрестъплението, момичето бързо си намери извинение, превръщайки ситуацията в съвсем небрежна – можех буквално да видя как зад очите колелцата на мозъка й се завъртат и той заработва с бясни обороти. Очевидно малката не беше глупава – харесваше ми, само че това все пак не отговаряше на безмълвния ми въпрос какво да му се не види можеше да иска тя именно от мен.
Усмихвайки се безизразно, нещо, което ще кажете, че не е особено възможно, но аз постигах с лекота, извадих от джоба си сребърно зипо и като го запалих, щраквайки, го поднесох към нея, напълно безизразно. Тя извади цигара и я запали, а аз търпеливо изчаках да я допуши почти до края, без да я изпускам от поглед. Буквално се виждах как се навеждам към нея, отмятам леко косата й назад и приближавайки лицето си към врата й, вдишвам дълбоко с думите „От километри вониш на ченге. Какво би искал от мен един представител на закона?“
Разбира се, не го направих. Просто я наблюдавах, виждайки как колелата сменят въртенето си и как тя мисли трескаво – буквално си личеше, макар тя да не го показваше с абсолютно нищо и лицето й не издаваше каквото и да било. Накланяйки леко глава на една страна, потиснах усмивката си и като действах светкавично, опрях същия малък, но смъртоносно остър нож в гърлото й, лицето ми на сантиметри от нейното. Навеждайки се съвсем малко, но на една страна към ухото й, прошепнах тихо, но отчетливо
-И така, полицайке, време е да ми кажеш причината, поради която си тук, търсеща именно мен. Какво точно иска едно ченге от мен?
avatar
jaden.
criminal
criminal

Posts : 152
Points : 780

Върнете се в началото Go down

Re: you're wrong, but you're so much fun (maeve&jaden)

Писане by Maeve. on Съб Авг 16, 2014 1:56 am

Бе започнало да захладнява. Вълна студен въздух ме връхлетя и ме накара да се свия в якето си. Времето в Ел Ей се менеше по-бързо от дрехите на момичетата на повикване. Звездите бяха изчезнали нанякъде, вероятно усамотили се далеч от погледите ни. Луната грееше самотно, копнеейки за другар. Вероятно тъжеше за загубата си. Сега изглеждаше още по-малка, смалена от скръбта.
Престъпникът се извърна към мен и очите му срещнаха моите. Измъкна запалката си и ми я поднесе… прекалено безразлично. Излъчваше подозрение и несигурност, присъщи за всеки нарушител на закона. Премерваше ме с поглед, вероятно преценявайки дали си заслужава. Извадих кутията с цигари от джоба на коженото си яке и измъкнах една от от тънките цигари с лукава усмивка на лице, като се стремях поведението ми да наподобява това на евтините проститутки отвън. Може би, ако номерът минеше, щях да мога да изпълня плана си и да го вкарам право в капана си. Това им бе проблемът на мъжете – смятаха жените за прекалено глупави. Затова и прикритието ми се бе увенчало с такъв успех. Когато индивидите от мъжки пол ме възприемеха като някаква незначителна играчка, започваха да говорят помежду си и да изпускат разни важни детайли и факти, които после ми помагаха да им осигуря дълга ваканция в затвора.
Запалих цигарата и дръпнах, вдишвайки дълбоко димът. Харесваше ми да усещам отровата и да я оставям да ме завладее. Издишах, като този път пропуснах да я задържа в гърдите си. Пушекът се изви около мен и се сля с въздуха, примесвайки мириса си с този на околността. Пушех в тишина, понеже мълчаливият ми събеседник явно не се поддаваше на евтините трикове, които му прилагах. Започваше да ме изнервя. Умът ми трескаво заработи в търсене на решение и в опита си да измисли следващия ми ход. Когато приключих с цигарата, най-накрая реши да ми обърне внимание. Едва се сдържах да не изкарам втора.
Внезапно гърбът ми опря грубо в стената, което ме накара да притворя очи от изненада. Поех си дълбоко дъх и, когато ги отворих, зениците ми вероятно се бяха разширили от почуда. Лицето на мъжът бе сантиметри от моето, прекалено близо. Парещият му дъх ме накара да трепна при досега му с кожата ми. От това разстояние можех да видя емоциите в очите му по-добре и проблемът бе, че всичките отсъстваха. Това бе погледът на един социопат – празен и пуст.
- Накарай ме! – процедих дръзко през зъби.
Усещах острието допряно до врата ми. И това не ми харесваше.
- Ще ми развалиш косата – промърморих и се прозях демонстративно, закривайки устни с ръка.
Изненадата бе заместена от отегчение. Сериозно ли си мислеше, че ще ме уплаши с някакъв си нож? Явно наистина бях безразсъдна и глупава, тъй като самото оръжие дори не ме бе накарало да трепна. Други неща бяха по-въздействащи.
Завъртях очи и се нацупих престорено, повдигайки вежди.
- Наистина ме обиждаш. Мислиш ли си, че можеш да ме спреш с това? Явно не си особено запознат със славата, която ми се носи.
Пристъпих съвсем леко напред, за да одраскам умишлено кожата си с острието. Усетих алената струйка кръв, която бликна от шията ми и се стече надолу към ключицата ми. Парващата болка бе едва доловима и бе нищо в сравнение с тази, която бях свикнала да изпитвам по принцип. Крайчетата на устните ми заиграха и се извиха нагоре в иронична усмивка. Плъзнах показалеца си по горната страна на острието – тази, която не заплашваше да ме убие. Имитирах жеста му и също наклоних глава на една страна, изучавайки чертите му. Не ми приличаше на престъпник, пък камо ли на убиец.
Преди бих се притеснила от такава ситуация. Сигурно щях да изпадна в паника, да се запитам дали някога отново ще видя изгрева и дали ще липсвам на някого; все неща от този род. Само че това бе Катрин, защото Мейв не поставяше уменията си под въпрос. Тя бе машина за убиване, въпреки че играеше от страната на добрите. Животът я бе научил на някои неща още в детството й, а увредените хора бяха опасни. Защото знаеха, че могат да оцелеят.
Това сигурно бе тест. Опитваше се да стигне до точката ми на пречупване, да приложи малко натиск и да ме накара да се предам. Толкова неопитна ли изглеждах? Какво им ставаше на всички мъже в последно време?
- “Полицайка”? Моля те, кажи ми, че не вярваш наистина, че длъжността ми е чак толкова низка? Дали едно обикновено ченге би тръгнало след теб?
Сигурно се бе изправял през множество ситуации от подобен вид. Имах намерението да спечеля в тази. Само че сега той стоеше пред мен, което означаваше, че никога не бе губил. Линията между смелостта и глупостта бе много тънка. Аз отдавна я бях прекрачила. Играех с живота си, пренебрегвайки съществуващата възможност да го загубя. Бях дошла сама, без да спомена къде отивам. Направо си го просех.
Сериозно започвах да се дразня от самоувереността му. Ръката ми мигновено стисна китката му, като не пропуснах да забия ноктите си, въпреки че не бе нужно, и разхлабил хватката му. Използвах моментната слабост и мигновеното разсейване, за да извадя заредения си пистолет, чийто предпазител отдавна бе свален. Насочих го право към него и отново се усмихнах ледено, само че изражението ми далеч не бе спокойно. Бе хищническо. Навярно бяхме объркали ролите си в началото, защото аз определено нямах намерението да съм плячката. Бях излязла на лов и нямаше да се върна с празни ръце.
- Ти и аз трябва да си поговорим, Джейдън – промълвих равно и безразлично, някак хладно, опитвайки се да звуча като шефа ми, когато ме викаше в офиса си, за да ме мъмри заради поредното неподчинение.
avatar
Maeve.

Posts : 173
Points : 905

Върнете се в началото Go down

Re: you're wrong, but you're so much fun (maeve&jaden)

Писане by jaden. on Нед Авг 17, 2014 1:34 am

Все още наклонил главата си на една страна, наблюдавах ченгето пред мен съсредоточено. Изражението й може и да не издаваше абсолютно нищо, но емоциите в очите й показваха ясно страха й. И виждах, че тя очевидно съзнаваше срещу какво точно е изправена, но въпреки това отстояваше позицията си – очевидно или беше изключително смела, или изключително глупава. Странно как обаче това успя да си спечели уважението ми към нея. Думите й бяха в целта – не мислех, че са изпратили след мен кой да е, не бях идиот, че да подценявам опонента си, но все пак тя първо трябваше да докаже пред мен какво може, преди да бях склонен да призная уменията й. А жалкото движение, което ми демонстрира, с пистолета сега насочен към мен, единствено предизвика студена усмивка на лицето ми. Думите й обаче предизвикаха опасен блясък в очите ми, погледа ми превръщайки се в студен. Мразех да ме наричат така. Връщаше ме назад, припомняйки ми заповедите на собствениците, гледащи на мен като на предмет. „Ела тук, Джейдън.“, „Направи това, Джейдън.“ .. „Убий, Джейдън.“ Сякаш бях някое куче. Със светкавично движение ръката ми се стрелна към оръжието й и преди тя дори да успее да премигне, пистолетът й вече беше обезвреден от мен и абсолютно безполезен.
-Не ме наричай така, ако имаш желанието да продължиш да дишаш. А нещо ми подсказва, че го имаш. Предпочитам Джей.
Осведомих я, присвивайки очи, докато я гледах с безразличие и прибрах ножа в ръкава си. Отстъпвайки крачка назад от нея, скръстих ръце на гърдите си. Все още не знаех какво можеше да иска от мен една полицайка. А и факта, че тя беше мишената ми, беше интригуващ. Обаче ми показа и някои неща – тя беше на нивото си, уменията й очевидно не бяха за подценяване и ако не играеше по „правилата“, упорита да спазва закона и другите подобни глупости, които аз лично презирах, тя почти можеше да мине за някой от това място. А факта, че бях склонен да я видя като престъпник си беше моя начин за правене на комплимент – мацката очевидно имаше умения, беше обучена и не си поплюваше. Нещо, което можех да уважавам. А и тя притежаваше дух – още нещо, което на мен лично ми липсваше, освен чувствата. Подсмихнах се. Заставайки до нея, облегнах гръб на стената и като бръкнах най-безцеремонно в джоба й, изкарах кутията с цигари, която тя беше извадила по-рано. Вземайки една, й върнах кутията и запалих цигара със зипото, което й бях подал по-рано. Издишвайки дима, вдигнах глава нагоре, заглеждайки се в нощното небе. Беше главно, за да я подведа и да изглеждам разсеян, но всъщност следях всяко нейно движение. Знаех, че за разлика от другите ‚професионалисти‘, които бяха пращали след мен, нейната цел поне не беше да ме убие, а по-скоро да ме тикне зад решетките, което според моите представи си беше напълно скучно и не съдържаше каквото и да било предизвикателство, въпреки опитите й да изглежда като точно такова. Виждах, че искаше да изглежда дръзка, смела и уверена, че знае какво прави, но който и да я беше пратил да говори с мен, очевидно не я беше осведомил напълно срещу какво точно я изправя. А тя очевидно не беше и осведомена относно слуховете за мен, така че явно не се страхуваше. Което си беше нещо ново за мен. Можех почти да съм развеселен от опитите й да изглежда силна, ако не ми напомняха на някой от миналото. Наблюдавайки небето известно време, пушех мълчаливо. Давах й време да мисли, след като буквално бях видял как колелцата на мозъка й се въртят и той работи трескаво. Издишайки дима, накрая благоволих да обърна лице към нея, казвайки с равен тон
-Е, говори тогава, малката.

„Да те видим защо си дошла тук да си търсиш белята, като ме издирваш.“ Мисълта ме забавляваше. Както и представата ми за нея – виждах я по-скоро като непораснала тигрица, която иска да увери всички останали, че вече е достатъчно голяма и си показва ноктите при всеки удобен случай. Е, ако това се предполагаше да ме впечатли .. Може би полицайката трябваше да опита отново. Все пак, признавах й го, имаше умения, но ако си мислеше, че можеше да се изправи срещу мен... Очевидно не виждаше опасността от това да се замесва с безчувствено същество и дори не съзнаваше в чия компания се намираше в момента. Или това, или беше твърде глупава, че да прецени реалната опасност, която представлявах.




П.с.: Извинявай за забавянето
avatar
jaden.
criminal
criminal

Posts : 152
Points : 780

Върнете се в началото Go down

Re: you're wrong, but you're so much fun (maeve&jaden)

Писане by Maeve. on Нед Авг 17, 2014 10:18 pm

Определено си търсех белята. Ако преди няколко години някой ми беше казал, че ще стоя с изкаран пистолет срещу един от най-опасните престъпници в Ел Ей, нямаше да повярвам. Защото точно тогава аз стоях до този вид хора. Толкова много неща се бяха променили – вече имах по-хубаво оръжие и работа; играех от страната на добрите… Това обаче не ми пречеше да се замислям понякога какво би било, ако не бях напуснала предишната си среда. Може би сега щях да бъда коравосърдечен социопат, живеещ заради проливането на кръв. Или пък щях да свърша в някоя лудница. Все хубави перспективи!
Не отделях очи от неговите, защото нещо ми подсказваше, че, направех ли го, щях да изгубя контрола върху ситуацията. И без това не ми бе останало много от него. Погледът му беше нажежен и изпълнен с някаква непозната за мен емоция. Опитах се да определя вида й, ала непонятността й отказа да изчезне.
Дишах накъсано или всъщност въобще не го правех. Затегнах челюстта си заради нервността, която ме бе обзела. Усещах, че нещо ще се случи и чаках смирено той да направи хода си. Въздухът бе наситен с напрежение и изпълваше дробовете ми, трептейки в тях и представлявайки мое отражение в момента. Знаех с кой си имах работа и в чий капан бях паднала, но дързостта и самоувереността ми не позволиха да изпитам каквото и да е съмнение или страх. Ритъмът на сърцето ми бучеше в ушите и приглушаваше всички останали звуци. Секундите, през които двамата неподвижно се взирахме един в друг, ми се сториха цяла вечност.
Точно, когато нетърпението бе започнало неистово да ме изпълва, Джейдън рязко посегна към пистолета ми и използва момента на изненада, за да ме обезоръжи. Гневът ме изпълни и събуди невиждана агресия в мен. С него пристигна и яростта с намерение да ме опустоши вътрешно. С едно движение ме бе накарал да изглеждам като неопитна новобранка. Може би се вписвах в категорията на второ, но определено отдавна се бях отървала от това, да ме обиждат с първото. Бях като купчина слама, чакаща да бъде възпламенена от клечка кибрит. Наподобявах бомба със закъснител, чийто таймер отброяваше останалото критично малко време. Не бих му препоръчала да е наоколо, когато избухнех.
-          Върни ми пистолета! – процедих през зъби.
Но вместо да го направи, той най-нагло се облегна до мен на стената и изкара кутията с цигари от джоба ми, като не пропусна да си вземе една. Дръпнах се рязко и застанах пред него, увеличавайки разстоянието помежду ни. Трябваше да запазя спокойствие и да се държа професионално. Пълни глупости! Надявах се дистанцията, която спазвах, да бе достатъчна, за да задържа така характерното за мен безрасъдство настрана. И за да не го цапардосам. Арогантността му може би ме дразнеше повече и от самоувереността му.
-          Хм, Джей – натъртих на името му, с което държеше да го наричам – Искам да те наема.
Подсмихнах се и повдигнах вежди, чакайки отговора му. Забелязах прокрадналата се у него изненада, макар че се постара да я прикрие. Вероятно не очакваше да чуе точно това. Обърнах му гръб, заглеждайки се в луната, и изкарах още една цигара, като този път я запалих със своята запалка. Можех да се обзаложа, че едно от правилата в наръчника бе да не обръщаме гръб на противниците си, особено докато са въоръжени. Нещо обаче ми подсказваше, че той нямаше да ме убие. Бях му прекалено интересна, а точно това ме спасяваше и повечето пъти в подобни ситуации.
-          Езика ли си глътна?
Отново се извърнах към него и го изгледах с премерен хладина, като вече нямаше и помен от лукавата ми усмивка.
-          И, ако ме наречеш “малката” още един път, Джейдън, ти ще си този, който ще спре да диша.
Бях свикнала да се занимавам с такива като него – арогантни глупаци, които се мислеха за най-добри в бизнеса си. Едва се сдържах да не завъртя очи при заплахата му. Може би, ако си сменеше подхода, изходът на събитията щеше да протече по друг начин за него. Иначе не отричах, че е спечелил интереса ми. Можеше да ме убие и да ме прибави в дългия си списък от жертви, ала бе избрал да не го прави. Бях проучила предварително и знаех, че не действаше така както правеше в момента. Не си играеше и не чакаше, за да довърши някого. Не знаех каква е причината да търпи острия ми език и своенравния ми нрав, ала известното търпение, с което се бе запасил, не ми вдъхваше доверие и не ме караше да се чувствам в безопасност. Евентуално щеше да се опита да се отърве от мен.
Опитвах се да мисля като него, тъй като също можех да се похваля с досие. Представата ми за края на срещата ни не бе никак обещаваща. Престъпниците живееха за момента и се стремяха да оцеляват при каквито и да е премеждия. Бяха готови да очистят всеки по пътя си без значение какви щяха да бъдат последиците.
Защото нямаха какво да губят.
avatar
Maeve.

Posts : 173
Points : 905

Върнете се в началото Go down

Re: you're wrong, but you're so much fun (maeve&jaden)

Писане by jaden. on Пон Авг 18, 2014 1:15 am

Пушех безмълвно.
Наблюдавайки полицайката пред себе си с известна доза безразличие и нулева доза емоции, наклоних глава на една страна. Но не правех нищо. И не й върнах пистолета.
Признавам, думите й относно това защо е дошла определено ме изненадаха. Та кога изобщо един служител на закона като нея би дошъл при закоравял престъпник, издирван от властите като мен, за да търси услугите му? Случаите с подобен сценарий бяха нула, не беше трудно да се досетя за това. И все пак... въпреки изненадата си нямах желание да й помагам. А и тя беше мишената ми, все пак... Нямах желание и да се замесвам с нея. Не исках да имам каквото и да било общо с представител на закона - мразех всички тези глупости относно протокол, морал, защита на гражданите и останалите подобни небивалици. Ха - пълни дрънканици, ако питате мен.
Разсмях се на опита й за заплаха, породен от моето обръщение към нея. Повдигайки рамене, казах ледено, тонът ми пропит с емоция за първи път - емоция, която изваждах на показ единствено когато убивах.
-Ами тогава ми кажи как да те наричам, полицайке. Аз го сторих, и ако продължаваш да не уважаваш желанията ми, няма да свърши добре за теб. Явно си наивна, така че ще сторя нещо, което не обичам - ще се повторя. Не ме наричай с цялото ми име. Направи го отново и на свой ред ще си лепната с обръщението "малката" от моя страна.
Повдигайки вежди, усетих как в очите ми проблесна студенината на миналото ми, което беше изпълнено с удари, насилие, убийства... Беше грозна гледка и се показваше в блясъка на очите ми, които бях вперил в нея, наблюдавайки как тя преценяваше думите ми. За нейно добро, молех се да ме послуша. Никой досега не беше стигал до това да се обърне с пълното ми име към мен за трети път - обикновено преди да се стигне до това, стоящият насреща ми беше мъртъв. И ако тя си позволеше да е първата, потретила грешката да се обърне така към мен, то щях да я нападна с всичко, което имам. Плановете ми, мисията, която бях планирал вече от известно време и всичко останало можеха да вървят по дяволите - щях да я атакувам тук и сега, ако посмееше да извади миналото ми в ума ми отново. Мразех това и нямаше да я оставя да се размине с него. Така че просто наблюдавах момичето с омраза и пушех.
Странно защо, за разлика от нейните изнервени изблици, в които стрелваше думите си към мен, аз говорех спокойно. Забелязвах, че беше нервна, но аз не бях. И предимството, което имах, беше че не бях едно кълбо от емоции, каквото тя представляваше в момента и аз виждах това твърде лесно. Твърде ясно. И твърде преценяващо, в случай, че ми потрябва да го използвам срещу нея.
Пристъпвайки към малката, й подадох небрежно пистолета обратно, без да правя опит да го презаредя, оставяйки я тя сама да свърши тази работа. Безчувственият ми поглед се плъзна по тялото й и хладна усмивка оформи устните ми, като попитах развеселено
-Значи полицай иска да наеме престъпник? И как по-точно смяташ да платиш за услугите ми, скъпа?
Това обръщение беше произнесено от устните ми по-студено и от "малката". Усетих как тя се скова, без съмнение улавяйки намека и двусмислието на думите ми. В погледа й се прокрадна още повече гняв, отколкото досега беше имало и това отново предизвика смеха ми, но той си оставаше по-скоро студен. Вдигайки кичур от косата й, повдигнах вежди, но не казах нищо повече. След което пристъпих назад от нея, пускайки косата й и излъчването ми коренно се измени - сега беше стриктно професионално, точно както в началото на срещата ни. Облягайки се обратно на стената до задния вход на бара, допуших цигарата и скръстих ръце на гърдите си.
-Не приемам сделки от ченгета. Разкарала си се напразно, полицайке.
Повдигайки рамене, я наблюдавах отново с безразличие, което се беше върнало в очите и изражението ми.
-Не знам за какво съм ти точно аз, тъй като в бара има поне дузина други престъпници, чиито услуги съвсем лесно би могла да наемеш срещу точната сума. И не само в бара - поразрови се в прочутата ви база данни, която между другото е фасулска игра да се хакне и ще намериш стотици други. Така че аз не ти трябвам.
Кимвайки с глава към нея, в знак, че този разговор за мен е приключил, закопчах ципа на якето си и като я подминах без дори да погледна повече към нея, се запътих обратно към мотора си, за да се разкарам от тук. Компанията на ченгето не беше от предпочитаните от мен, така че просто исках да съм далеч от тук, след отказа ми да бъда нает от нея. Стигайки мястото, където бях паркирал пред бара, настроението ми се повдигна, когато видях бебчето си - обичах мотора си. Сядайки на него, сведох поглед, за да вдигна степенката му, готвейки се да врътна ключа, за да стартирам ръмженето на мотора, което беше станало така приятно за ушите ми.
avatar
jaden.
criminal
criminal

Posts : 152
Points : 780

Върнете се в началото Go down

Re: you're wrong, but you're so much fun (maeve&jaden)

Писане by Maeve. on Чет Авг 21, 2014 12:05 am

Този човек не осъзнаваше какво има. Нямаше никакви граници и не се съобразяваше с желанията на никого. Бе истински свободен – нещо, от което аз бях обсебена. Свободата бе единственото, което ми липсваше. Пламенната страст, с която я желаех, ме плашеше и замайваше. Не принадлежах на никого, но бях като птица в клетка; бях приклещена в капана на Федералните и не можех да избягам. Държаха ме зад позлатените решетки на двореца си, лишили ме от правото ми на избор. Ограничаваха ме, опитвайки се да си присвоят живота ми.
Усещах, че го изпускам. Губех интереса му и желанието му да събеседва с мен. От голяма важност бе да го задържа достатъчно дълго, за да изпълня задачата си. Не ме възприемаше като равна или потенциална опасност, затова нямаше и причина да се занимава с мен.
Какво ли го бе превърнало в това, което сега представляваше? Или по-скоро – на което се преструваше. Всеки си имаше някаква история и причина, подтикнала го към изборите му. Никой не се раждаше наистина лош. Но постепенно се губеше в стремежа си да достигне щастие – започваше се поредица от погрешни решения и постъпки, която накрая водеше до самоунищожение. Може би мъжът бе възприел студа в себе си, за да запълни празнотата. Използваше го като стена, зад която да се скрие. Безразличието бе неговото убежище и единствената сигурност, на която можеше да се упове. Колко ли още щеше да се самозалъгва, докато накрая не осъзнае, че се е оплел прекалено надълбоко в собствените си лъжи? Вероятно щеше да потъва и потъва.
Поне така бях аз преди да ме измъкнат на повърхността.
Така и не си взех поука. Никога не го правех. Бях се вмъкнала доброволно в леговището на звяра и си търсех белята с ясното съзнание, че мога да си я намеря. Пристъпвах границите, които ми бяха поставени, без да се интересувам от последиците. Безрасъдството бе най-лошата черта на някой агенти, но при мен то бе единствената.
Джей ми върна пистолета и аз го поех, изпълнена с подозрение. И тогава реши да си отвори устата. Дотук с добрата воля.
Гневът отново се надигна в мен, след като схванах двусмислието в думите му. Често се налагаше да се преструвам на лекомислена проститутка заради прикритието си, ала никога не бях продавала тялото си заради работата. Този случай не бе изключение. Не би трябвало да ме интересува какво мисли мъж, чието мнение изобщо не зачитах, но нещо в преднамерената му обида ме жегна. Може би бе тонът, с който го изрече, или пък погледът в празните му, сковаващи очи. Той се приближи и обхвана кичур от косата ми с пръсти, което ме накара рязко да се дръпна назад. Не го исках близо до себе си. Нито сега, нито никога. Ала нямах избор.
Край. Изгубих го. Нямаше с какво да го залъжа повече. Козовете ми бяха на привършване. Джейдън явно го бе забелязал, а пък и може би нямаше никакво желание да се занимава повече с мен, защото просто ми обърна гръб и си тръгна.
Исках да разкарам това фалшиво безразличие и престорения непукизъм от поведението му. Бе ми напълно ясно, че се преструва, и това ме подтикваше още повече към желанието да го накарам да покаже някаква емоция.
Завъртях очи и тръгнах след него, като се стараех да не изоставам. Трябваше усилено да си проправям път през насъбралата се тълпа, което ми костваше особено много усилия. Разни пияни отрепки се поклащаха в ритъма на музиката опасно близо до мен. Постарах се да избегна контакт с тях и да се измъкна навън възможно най-бързо. Джейдън вече бе стигнал мотора си и се готвеше да го запали. Само че не успя и аз едва прикрих усмивката си.
Закрачих ведро към него и спрях на известно разстояние, защото, след това, което му кажех, вероятно щеше да иска да ми прекърши врата.
- Не мисля, че ще успееш да запалиш без свещта.
Бях я измъкнала по-рано от мотора му, заедно с лулата, като прекъснах връзката в цилиндъра. И двете бяха малки, пък и бе лесно да ги измъкнеш и скриеш. Базата данни на ФБР наистина не бе никак лоша, като се имаше предвид, че точно те ми бяха казали как изглежда превозното му средство.
Усмихнах се студено и премерено, надявайки същото професионално изражение.
- Не искам някой друг, искам теб – произнесох равно.
Наклоних глава на една страна и повдигнах вежди:
- Не приемаш сделки от ченгета? Е, аз не съм ченге, скъпи. Не и днес.
Нямаше смисъл да отричам, въпреки че наистина не бях. Той просто не искаше да слуша, а пък и бе по-добре да си мисли, че съм само една полицайка.
Телефонът в джоба ми извибрира. Хвърлих последен поглед на мъжа, който яростно се взираше в мен, и си позволих да го извадя, проверявайки съобщенията си. Заковах се на място и притаих дъх.
Махай се оттам! Нает е, за да те убие.
Вдигнах бавно поглед и го насочих към Джейдън ужасено.

ПП. Извинявай много за закъснението!
avatar
Maeve.

Posts : 173
Points : 905

Върнете се в началото Go down

Re: you're wrong, but you're so much fun (maeve&jaden)

Писане by jaden. on Чет Авг 21, 2014 1:55 pm

-Хм, значи най-после осъзна, че аз пък не съм просто престъпник за теб, чийто услуги си била пратена да наемеш тази вечер.

О, изражението на лицето й почти компенсираше за това, че тя си е позволила да се докосва до бебчето ми – никой не пипаше мотора ми. Никой. За нейно щастие, можех да овладявам импулса си за убиване и вместо да я разпоря, както си стоеше, й отправих студена усмивка. Знаех какво мислеше, преди да хвърли поглед на телефона си – мислеше си, че ме е преценила. Както всички останали, вярваше, че безчувственото ми отношение е просто преструвка или маска. Ха. Щеше ми се... Само че нямах желание да я убеждавам колко точно много бъркаше. Още от детството си бях трениран да убивам, не да чувствам – за ралика от различните начини да спреш сърцето на даден човек, никой не ме беше учил на каквато и да било емоция, освен омразата и желанието за смърт, което все още къклеше в мен, пуснало корени надълбоко в душата ми, ако изобщо имах такава. Каква ирония, че тя не можеше да ме види отвътре, а само си мислеше, че го е сторила, вадейки си извод след извод за мен, кой от кой по-погрешни. Е, нейн проблем. Беше си минус от нейна страна, който щеше да има последствия за нея рано или късно. Малката дори не осъзнаваше в каква точно беля сама се беше вкарала.
Накланяйки глава на една страна, я наблюдавах с безразличие. Действайки светкавично, още преди тя да забележи или усети движението ми, стиснах гърлото й достатъчно, че да й оставя правилното впечатление за нещата, прилагайки натиск точно където трябва, за да спра потока й на въздух
-Внимавай, малката, защото вървиш по тънък лед от момента, в който влезе в бара, а дори не го съзнаваше. Каква ирония, а? Беше лесна жертва още от началото, като можеше да паднеш в капана ми във всеки един момент, без дори да го съзнаваш.
Приближавайки лицето си на милиметри от нейното, докато все още стисках врата й с достатъчно сила, поставих съвсем лека целувка на устните й, което по-скоро си беше обида, отколкото каквато и да била ласка.

-Сега спри да си мислиш, че ме познаваш и знаеш какъв и онакъв съм. Предупреждението е едно и няма и да получиш второ – ще си мъртва още преди да успееш да съжалиш за тази си грешка.

Пускайки я, с преднамерено движение по тялото й, което беше предназначено да я отблъсне, бръкнах в единия й джоб, налучквайки къде е скрила частите от мотора ми. Напипвайки ги, обвих пръсти около тях и побързах да дръпна ръката си. Нямах желание да я докосвам точно толкова, колкото и тя не искаше да го правя, но си струваше, за да й покажа, че си има работа не с кой да е. За нейно щастие обаче, мисията да я елеминирам, която бях поел поради определени причини, една от които беше, че представлява предизвикателство, остана на заден план. Добивайки замислено изражение, поставих едната част от мотора обратно на мястото й и обръщайки се към нея, казах студено
-Считай се за късметлийка, малката. Предлагам ти сделка – тъй като съм по-заинтересован от това кой ме нае да те очистя, а и кой те е пратил при мен тази вечер, съм склонен да пренебрегна задачата си да те убия. В замяна, разбира се, на услугите ти обаче – не съм толкова глупав, че да не забележа, че имаш умения. Така че считай, че с теб имаме общ враг. Само че ако приемеш сделката, действаме според моите условия, моите начини, моите правила. Да сме наясно. Е, полицайке, участваш ли, или не?

Изражението ми на безразличие не се промени и за секунда, докато чаках отговора й на предложението ми. Да видим дали имаше каквото трябва, че да играе играта и да доживее да открие кой искаше главата й на поднос. Не беше обикновен полицай, знаех, че някога е била като мен, което беше и още една причина, поради която бе спечелила уважението ми, но не беше достатъчно добра като мен – май беше изгубила пламъка на това да убиваш, да правиш каквото пожелаеш и да отговаряш единствено пред себе си. Явно беше изгубила форма, като играеше по правилата – първата й огромна грешка. Да следва закона, протокола и тем подобните процедури я беше направило едно ниво по-непохватна, следователно и по-лесна мишена. Предлагах й свободата й – за един единствен случай, за една единствена сделка, след което щях да съм повече от щастлив, ако изобщо можех да изпитам така наречената емоция, да не я видя повече.
-Ако си навита – потупах седалката зад себе си –скачай. Ако не... приятен живот. Или колкото ти е останало от него, което няма да е много, защото когато аз не изпълня задачата да те убия, някой друг ще го направи.

Доколкото беше ясно вече и на двама ни, тя имаше нарисувана на гърба си голяма, ярка и примамлива мишена, само чакаща някой да се възползва от шанса си да я свали. Така че тя в момента беше между чука и наковалнята, както казваха. И имаше два избора пред себе си – да изтича обратно при „мама и татко“ и следвайки досадния им шибан протокол, да започне разследване относно това кой желае смъртта й така отчаяно. Или да сключи сделката с мен, нарушавайки поне две дузини закони, сграбчвайки шанса си за оцеляване и да работи с мен, за да може всеки от нас да получи информацията, която му трябваше. Въпроса беше не само какво щеше да избере обаче, а беше ли склонна и наистина да се съюзи с престъпник като мен и да ми се довери, че няма да й прережа гърлото, когато най-малко очаква, или беше твърде горда за тази цел?
avatar
jaden.
criminal
criminal

Posts : 152
Points : 780

Върнете се в началото Go down

Re: you're wrong, but you're so much fun (maeve&jaden)

Писане by Maeve. on Чет Авг 21, 2014 11:23 pm

Опасно твърдение се заформи в съзнанието ми под формата на мисъл. От Федералните бяха настоявали аз да се заема с този случай. Когато един от колегите ми предложи да ме замести, за да се съсредоточа върху основните си задължения, странникът, с когото говорих по телефона, изрично подчерта, че трябва точно и само аз да се намеся. Изпратиха ме в леговището на звяра със задача, която решиха да не ми разяснят, за да направя нещо, което не разбирах. А сега се оказваше, че професионален главорез е нает, за да ме премахне.
Наистина ли някой от собствената ми агенция се опитваше да ме убие?
Защо, по дяволите, искаха да се отърват от мен?
Ужасът ми се дължеше не толкова на работата, която Джейдън бе приел, ала на това, че временният му работодател можеше да ми е колега. Усетих, че ръцете ми трепереха. От страх? От гняв. Сведох поглед към тях и ги свих в юмруци, забивайки нокти в дланите си, за да се овладея. Яростта отново ме погълна; започна да дълбае дупка във вътрешността ми, където да се установи за постоянно. Ядът ме подтикна към още прибързани заключения и луди теории.
Едно беше да иска да ме убие някой престъпник. Бях свикнала с този вид опасност. Знаех как да се измъкна и как да постъпя. Но това да иска да ме убие федерален агент бе нещо съвсем ново. Те имаха ресурси и възможности; знаеха към кого да се обърнат, за да им свърши мръсната работа. Съществуваше реалния шанс да успеят да осъществят желанията си.
Джейдън светкавично се приближи и обхвана шията ми с ръце, затягайки хватката си. Инстинктивно посегнах към китките му и пръстите ми се впива в неговите, като се стремях да го отделя от себе си. Усетих как притокът на кислород спира и как дробовете ми започнаха да отказват. Черни петна заиграха пред очите ми. Думите на наемника бяха като страничен фон – дразнещ звук, в който не се вслушвах. Минаваха покрай ушите ми, като не си правех труда да ги различавам, прекалено заета със задачата да го разкарам от себе си.
Устните му докоснаха моите, с което премина границата. Ухапах го и извърнах глава отвратено.
Тирадата му спечели вниманието ми. Да се съюзя с него означаваше отново да стана престъпник; кой знае какво щеше да ме накара да направя. Вероятно щях да свърша в затвора, ала този път Федералните нямаше да ми предложат втори шанс.
Притворих очи, усещайки пронизващата болка в главата ми. Не исках да се забърквам с него по каквато и да е причина. Да приема бе като сама да опра пистолета в главата си. А да тръгна с този арогантен глупак бе като да дръпна спусъка.
Не можех да се върна в агенцията и просто да им разкажа, че някой от агентите им ми бе вдигнал мерника. Нямаше да ми повярват, а въпросният човек щеше да се постарае дори повече, за да ми види сметката сега, след като знаех. Джейдън ми даваше избор, но явно не разбираше, че за мен такъв не съществуваше. Федералните нямаше да ми помогнат. Кой знае колко от тях бяха замесени в схемата.
Един от проблемите бе “съдружникът” ми. Не исках да му помагам и не желаех да имам нищо общо с него. Ненавиждах го с особена страст и пламък, който ме изгаряше, и в момента не исках нищо повече от това, лично да го вкарам зад решетките. Само че нямах намерение да си подписвам смъртната присъда.
Поех си дълбоко въздух и отворих очи, осъзнавайки, че няма връщане назад.
Тръгнах плахо към превозното му средство, като се спрях само за секунда, докато обмислях отново ужасно глупавото си решение, и се качих зад него на мотора, предавайки се на безрасъдството си. Това бе огромна грешка.
Какво, по дяволите, правиш, Катрин?
Игнорирах вътрешния си глас. Не той бе човекът, от когото трябваше да търся помощ. Не на него разчитах, пък и определено не му вярвах.
Имаш ли друг избор?
Да.
Не, нямаш.
Пулсът ми бучеше в ушите, сърцето ми бе ускорило биенето си. Обгърнах кръста му с ръце, за да се задържа на мотора, когато го подкараше, и сключих пръстите си. Правех глупост след глупост. Не можех просто да се кача при първия непознат, който между другото искаше да ме убие, и да се хвърля в неизвестното. Само че бе твърде късно да мисля за последиците. За да оцелееш, постепенно трябва да се превърнеш в хищник. Не можех да стана тяхната плячка. Нямаше да бъда ничия жертва.
- Участвам.
Той понечи да запали, но аз го спрях, пускайки го и дърпайки се назад.
- Чакай! Искам да ми кажеш какво ще изискваш от мен.
Не знам какви точно бяха правилата, начините и условията му, ала нещо ми подсказваше, че щеше да е по-добре да не разбирам. Само че нямаше пак да стана убийца; нямаше да се укривам от закона и да бягам, независимо колко наложително бе. Отдавна приключих с този тип живот. Единственото, което желаех, бе да разбера кой копнееше да се отърве от мен и защо си правеше труда да наема някакви си наемници да му вършат работата.
- В какво се забърквам?
avatar
Maeve.

Posts : 173
Points : 905

Върнете се в началото Go down

Re: you're wrong, but you're so much fun (maeve&jaden)

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите